Микаил летеше до него, а шайката им ги следваше.
Микаил носеше чувал, пълен с черни торби за боклук, за да покрият с тях децата ванири и да ги предпазят от слънчеви изгаряния.
- След пет минути идвам при вас - каза Самаел на Дюбв и Финбар.
Те се съгласиха и безропотно се насочиха към Дъдли.
Самаел се отклони и разви главозамайваща скорост към английския бряг. Спусна се на плажа с Айлийн на ръце и влезе в една скалиста пещера.
Приливът се покачваше лека-полека, но това не го притесни, защото щеше да се върне, преди морето да я отнесе.
Беше полумъртва, почти напълно обезкървена. Нощницата й беше скъсана и окървавена. Синкавата й кожа не скриваше фините и нежни вени.
- Оставям те тук само за малко, Хаде. - Погали пресъхналите й устни. - Ще дойда при теб, когато приключим. - Усмихна се и забеляза грозната рана, която беше оставил на гърдата й. - Ще бъдеш моя жена. - После докосна белега на китката й. Скалпелът не бе беше успял да изреже това парче плът. Самаел изръмжа. -Този белег ще изчезне. Дори и да трябва да ти отрежа ръката.
Извади ножа си. Не беше на себе си. Постави острието върху крехката китка на момичето, но спря.
Нямаше време за губене. Разполагаше с цялата вечност, за да накаже Хаде за онова, което му беше сторила. Защото това не беше Айлийн. Не и за него. Айлийн вече не се движеше. Шията й беше отметната назад, а ръцете й бяха разперени безжизнено.
Самаел се изправи и бързо излетя от пещерата.
27.
Калеб трепереше от болка. Това, което чувстваше, не беше физическа агония, а празнина, която заплашваше да го погълне. Вътрешностите му горяха като киселина. Повече го болеше от стореното на неговата саraid, отколкото от трите пробождания с нож. И той не беше успял да я защити.
Гневът го унищожаваше. Яростта му даваше сили. Трябваше да я намери. Тръгнаха преди почти половин час.
- Трябва да е тук... Калеб? - чу се далечен глас. Калеб си помисли, че халюцинира.
- Калеб?... По дяволите, Калеб. - Чуха се стъпки.
Висок мъж с много къса руса коса застана пред него и хвана лицето му. Разтърси го, за да дойде на себе си.
-Подай ми торбичката, Габриел.
Калеб беше напълно изтощен, но в пълно съзнание.
- Готово, вампире. - Почувства убождане в рамото. Веществото се смеси бързо с кръвта му, стимулира го, разшири зениците му и накара кучешките му зъби да се удължат. - Добре. Събуждаш се.
- Ноа?
- Да, вампире. Почакай, ще те изнесем оттук.
- Да ме изнесете?
Калеб потрепери и започна да се мята като животно в клетка. С вик изтръгна едната си ръка от пирона. После отскубна и другата. Огъна торса си, без да обръща внимание на болката и на кръвта, която се стичаше по тялото му. Измъкна краката си от дървото и падна на колене на пода. Кожата му беше покрита с пот. Кръвта му блестеше и капеше по пода. Не го интересуваше.
- Как... как разбра къде съм?
- Айлийн се е свързала с Рут. - Ноа го хвана под мишниците и му помогна да се изправи. - Тя дойде при нас и ни каза какво е разбрала.
Виж ти. Неговата саraid беше силна и имаше много дарби. Като не можеше да се свърже с берсерките, нито с ванирите, го беше направила с хората. Калеб обаче знаеше, че за да може един човек да получава мисловни вълни от други видове и да общува с тях, той също трябва да е различен. По-високоразвит в еволюционно отношение. Очевидно Рут беше нещо такова, независимо дали го съзнаваше.
Изправи се и се протегна. Костите му пукаха.
- Отведоха я, Ноа. - Гласът му беше студен и излъчваше дълбока болка. - И отиват за децата. Искат...
- Знам, Калеб - потвърди Ноа. - Рут е получила съобщение да се пазят децата. Скрили сме ги. Всички са в бойна готовност.
-Ас знае ли, че...?
- Не можем да го намерим. Но всички бересерки са вече на пост. Адам води групата на Улвърхамптън. Други берсерки отидоха в Дъдли с Дана, Мену и Каал. Тъй като не можете да се биете през деня, ние ще го правим за вас.
Калеб го погледна с уважение и възхищение.
- Значи съм ти много задължен.
- Все още нищо не сме направили. Нищо не ми дължиш.
- Добре, чуй ме. Самаел знае къде са нашите деца и отведе Айлийн със себе си. Отивам в Дъдли. Ако малките вече са скрити, трябва да защитим останалите.
- Калеб... сега е ден.
- Знам. Идвате ли с мен? - попита той.
- Не можеш да излизаш - посочи Габриел. - Ще получиш изгаряне.
- Това е дълга история... - отвърна Калеб. - Но знам, че няма да получа изгаряне.
- Ще стигнеш по-бързо без нас — увери го Ноа. — Аз се заемам с Габриел.
- Добре. Благодаря ти, куче - намигна му, затича се и изчезна в тъмнината на тунела.
Летеше. Лъчите не го пареха. Летеше, а беше ден. Неговата Айлийн не само му беше върнала сърцето, но му беше подарила и слънцето. Кръвта й, тяхната връзка, му даваха възможност да възвърне част от човешкия си живот.