Земята през деня беше много различна, не толкова мистична и тайнствена, колкото когато беше огряна от лунна светлина. Обаче беше по-чиста и по-изпълнена с живот. Слънцето обагряше всичко, до което се докоснеше, с ярки цветове, които му беше трудно да определи, защото някои му бяха непознати.
Неговата Айлийн му подаряваше всичко това, а той й носеше само болка и страдание.
Беше я оставил сама, беззащитна. Ако не побързаше, щяха да я убият, заради него. А ако Самаел избягаше с нея, щяха да й стори още по-лоши неща.
Увеличи скоростта и стигна едно планинско възвишение в Дъдли. Там, в сърцето на планината, ванирите бяха създали училище и условия за добър живот за своите деца, така слаби и уязвими от слънцето. Нуждаеха се от много по-голяма защита от тях. А вампирът Самаел идваше за тях. Те бяха просто пет беззащитни деца. Ванирите нямаха много деца, но знаеха, че берсерките имат. Те отглеждаха по няколко. Не искаше дори да си представи какво ще стане с тях, ако ги хванеха.
Забеляза група берсерки, които се бореха с няколко вампира точно при входа на подземните пещери.
Това, което му беше инжектирал Ноа, разпалваше вътрешната му сила, но и го изкарваше извън контрол.
Когато се приземи, целият му гняв се стовари върху вампирите.
Смаза с тежестта си двама от тях и откъсна с ръце главите им. Вампирите и берсерките останаха изумени от яростния вик на Калеб от двата трупа, които се възпламеняваха пред очите им.
- Което идва от ада, в ада отива. - Надигна се полека, за да спре един вампир, който тичаше към него. Хвана го за врата и го повдигна. Заби пръсти в гърлото му и му изтръгна трахеята. Направи го без никакво усилие. Очите му бяха зелени, безизразни.
Калеб се огледа, още двама вампири се нахвърляха към него. Единият го обездвижи откъм гърба и го ухапа по врата. Калеб го хвана за косата, наведе се и го метна на земята. Вдигна крак и смаза черепа му.
Другият вампир се опита да избяга, но Калеб не му позволи. С омразата, която чувстваше, нямаше да остави никого ненаказан.
Подскочи, хвана го за врата и го тласна към един клон, който се заби в окото му и прониза главата му. Вампирът се сгърчи в конвулсия и застина.
Калеб се обърна и видя, че берсерките побеждават. Мъжете от клана на Ас се биеха за тях и винаги щеше да им е благодарен за това. Но нищо нямаше да има смисъл, ако преди това не освободеше Айлийн.
- Къде са? - попита един огромен берсерк.
- Отивайте вътре. Влязоха в пещерата.
Вътре беше мокро. Посрещна го тъмнина, но в далечината серия факли осветяваха пътя.
Спусна се по вертикален тунел и се приземи на четири крака в огромна зала. Няколко берсерки задържаха бандата на Самаел. Мену и Каал се биеха рамо до рамо с тях, макар да знаеха, че ще умрат от изгаряне.
Калеб търсеще трескаво Айлийн, но не я виждаше, нито успяваше да подуши присъствието й. Сърцето му заби лудо, когато се замисли за вероятността да е отнета завинаги от него. Никога нямаше да си го прости. Ако това се беше случило, сам щеше да се предаде на изгрева.
В дъното една сребриста метална врата беше единствената преграда между децата и вампирите.
Самаел се обърна и като го видя, ококори учудено очи.
Калеб се усмихна студено и се затича към него като обладан от дявола.
Когато Микаил пристигна в Улвърхамптън с шайката вампири и върколаци, не можа да повярва, че същата по численост група берсерки ги чакаха готови за бой.
Нито върколаците, нито вампирите ги бяха надушили. Нито дори той.
Бяха се напръскали с продуктите, които той беше създал за собствените си цели. Всичко се обръщаше срещу него.
Берсерките, боси, облечени с бели потници и широки черни панталони, носеха някакви странни брадви. Бяха огромни, гигантски воини и ръмжаха като диви кучета.
Адам посочи групата на Микаил с брадвата, нададе вой като вълк и тогава се разрази битката.
Телата политаха след всеки удар на брадвите, съсечени, окървавени и смазани.
Групата вампири и върколаци нямаше никакви шансове пред тези опитни опасни воини.
Микаил гледаше уплашено как единствената му възможност отново да бъде нормален, да излиза на слънчевата светлина, се изплъзва от ръцете му. Как бяха разбрали? Нито Айлийн, нито Калеб можеха да предадат мисловно послание?
Времето му изтичаше. Беше сигурен, така както знаеше, че Самаел никога повече няма да го храни. Той вече беше вампир и беше показал, че няма никакви намерения спрямо него. Беше се показал като истински глупак. Беше повярвал, че безсмъртието ще го направи по-щастлив и по-могъщ.