- Огледай се, вампире. Загуби. Никой от твоите хора не е на крак.
Берсерки и ванири от тунелите стояха прави и наблюдаваха борбата между тях. Каал и Мену пазеха пред междинната врата за всеки случай.
Самаел започна да се смее истерично.
- Какво мислиш, че ще постигнеш като ме убиеш? Това не е приключило. Сет и Лусиан, Хумус и Страйк, както и берсерките, всички търсим едно и също. Всички искаме властта. Това едва започва. Много човешки същества ги подкрепят. Могъщи хора, Калеб. Аз искам кръвта на хибридите, за да изляза на слънце. Лусиан и Сет вероятно искат нещо друго, но целта е същата. Искат да управляват света. Локи е на наша страна.
- He се притеснявай, Самаел. Ти няма да можеш да видиш какво ще направим с тях, когато ги намерим. Защото те уверявам, че ще ги открием.
- Защо настояваш да защитаваш човечеството? Човечеството трябва да служи на нас. Ние сме деца на боговете. Помниш ли?
- И ще дойде ден, когато хората също ще бъдат такива. Но дотогава някой трябва да се грижи за тях.
- Ти, разбира се, няма да правиш това. Айлийн ще умре, ти ще се побъркаш и ще се трансформираш. Локи ще се заеме с останалото.
- Къде е Айлийн?
- Шибай се, Калеб. Умира.
- Къде е?...
- Със сигурност е мокра и й е много студено... - Изсмя се като демон. Беше истински демон.
Калеб го хвана за врата. Взе ножа си и разпори гърлото му.
Самаел притисна раната, за да спре кръвта, но Калеб вече беше плъзнал ножа към тестисите му и го беше забил в тях. Самаел падна на колене.
Калеб го вдигна отново. Самаел трепереше, беше се подмокрил.
Калеб пъхна ръка в гърдите му и изтръгна сърцето. Вдигна го пред очите му.
- Виждаш ли? Това е сърцето ти - прошепна в ухото му. - Ще намеря Айлийн. Ще я излекувам, а ванири и берсерки ще защитаваме всичко онова, което вие искате. Няма да имаме милост към вас. Остават ти няколко секунди живот. Кожата ти вече гори като на вампир. Тор беше по-добър от теб във всичко. Тор отведе със себе си жената, която ти си мислеше, че обичаш просто защото беше негова. Тор има дъщеря, която е истинска благодат за двете раси. И той ще донесе мира, който ти не успя да постигнеш. А сега... върви в ада, Самаел.
Пръсна сърцето му в ръката си. Обърна се и тръгна към междинната врата.
- Каква е паролата? Мену отговори.
- Калеб? - Беше гласът на Дана.
Тя се появи от тъмнината, с черната си коса и бадемовидни очи, ясни и зелени. Носеше на ръце един ванир с медени очи и руса коса, на три години. Кучешките й зъби се бяха удължили от страха и изглеждаше, сякаш току-що се събужда.
Водеше за ръка седемгодишно момиченце с огромни черни очи и къдрава коса. След нея ходеха още три деца.
- Ти ли се грижеше за тях? - попита разтревожено Калеб. Дана кимна и потъна в прегръдката му.
- Brathair - изхлипа тя.
- Значи са били в сигурни ръце. - Той я целуна по темето.
- Ами Айлийн?
- Отивам да я търся. - Целуна я по бузата и изчезна.
- Ние също ще я търсим, brathair - извика Дана след него.
Докато прекосяваше небето, което отново се заоблачи, както беше обичайно за тези земи, Калеб се водеше от своята интуиция. Изпращаше мисловни сигнали към Айлийн, но не получаваше отговор. Трябваше да я принуди да реагира, да се събуди, за да говори с него. Съпротивата беше минимална, но съществуваше и това му пречеше да проникне в мислите й.
Вечният възел го пареше. Почувства, че той вероятно е нещо като радар, нещо, което показва дали половинката му е наблизо.
Погледна надолу. Плажове и скали очертаваха английския бряг. Морето беше развълнувано.
Мокра е и вероятно й е студено, беше казал Самаел.
- Айлийн, отговори ми.
Концентрира всичките си сили, за да преодолее мисловната й защита. Айлийн щеше да почувства силно и болезнено проникване. Той можеше да го направи и преди, но не искаше да я лъже отново. Сега обаче, когато младият й живот беше в опасност, нямаше да прояви милост.
Оглеждаше замислено брега. Възелът го пареше все повече и изглежда, че... Не! Изчезваше.
Нещо в сърцето му се пропука. Слезе на плажа.
Замълча и се концентрира в звуците около себе си. В далечината имаше чайки, вълните се разбиваха в скалите, рибите подскачаха по повърхността на водата, вятърът вълнуваше морето, един рак ходеше по скалите и влизаше в една пещера... Тишина. Бум.
Бавно и топло туптене. Почти безжизнено туптене в едно измъчено тяло. Страхуваше се, че си е въобразил. Бум. бум.
Беше туптене, безспорно. Туптене на човешко сърце. Пое дълбоко въздух и почувства лек аромат на малини, на сладкиш, който не беше току-що изпечен, а изстиваше и изсъхваше.
Влезе в една пещера. Оттам се чуваха ударите на сърцето. Водата навлизаше в пещерата. Едно тяло с бледа кожа и червена нощница плуваше вътре и се удряше в скалите всеки път, когато влезеше нова вълна.