- Зад вратата е моето сърце.
- Твоето сърце? Не мога да те видя.
- Да. Няма нужда да ме виждаш. Почувствай ме.
- Какво още има зад тази врата?
- Има един огромен надпис, на който пише ЛЮБОВ. Аз ще ти дам най-чистата любов, най-дълбоката и дълготрайната. Избери ме, Айлийн. Аз...аз... - преглътна. Каква ли сила притежаваха тези думи, за да го карат да се чувства малък и ужасно крехък? - Аз те обичам. Ще се боря за теб, за това, което имаме. Не го разбирах преди. Но ти ми отвори очите към един свят, пълен с емоции. Ела при мен. Позволи ми да се грижа за теб. Избери ме. Обичам те.
Калеб зачака разтреперан някакъв отговор от Айлийн, на колене, смирен и честен, както никога досега. Покорен пред нея.
- Айлийн? - Вдигна очи, за да погледне обичаното лице.
Не отговаряше. Погледна вечния възел. Пак започваше да пари. Погледна нейния през белезите, които лека-полека се заличаваха. Проклетият Самаел. Не можеше да забрави колко страдание й беше причинил.
- Айлийн, моля те... Не ме оставяй. Остани с мен.
След тези думи Калеб загуби съзнание и падна на земята.
- Кога ще мога да го видя? - попита Айлийн и намести възглавницата зад кръста си.
- Почакай до утре — скара й се Дана и махна превръзката от бедрото й. - Брат ми иска да бъде силен пред теб и преди да се събудиш, е припаднал. Не беше спал три дни и беше загубил много кръв.
- Той ме върна тук - прошепна Айлийн и погледна през прозореца. Да, върна я с думите си. Болката беше останала назад, но не и желанието да чуе отново от устата му думите, които й беше казал мислено. - Кога ще се събуди?
- Скоро. Още ли те боли главата? - попита я Дана. Беше изненадана от тънкия белег, който беше останал на бедрото й. - Много бързо се възстановяваш.
- Благодарение на брат ти. Не разбирам как е позволил на Мену да подготви толкова кръв за мен. Да. Все още ме боли леко.
Разбира се, че я болеше. Калеб беше разбил защитната й стена с експлозия. Но никога нямаше да го обвини за това. Благодарение на него беше жива.
- Благодарение на теб сега сме в безопасност, Айлийн — посочи Дана. - Нападението не ни изненада и въпреки че в битката паднаха и някои от нашите хора, повечето оцеляха. Благодаря ти. Стисна ръката й.
Айлийн се усмихна.
Рут показа глава през вратата и почука.
- Може ли?
И двете се зарадваха, когато я видяха. Рут носеше кутия бонбони.
- Как се чувстваш днес?
- Вече съм добре. Имам нужда да изляза оттук. Изведи ме. Рут се усмихна и погледна Дана.
- Не мога - сви рамене.
- Рут - каза Айлийн и взе кутията бонбони от ръцете й. Отвори я и ги покани да се почерпят. — Трябва да поговорим за твоите... способности. Помогна да бъдат спасени както ванири, така и берсерки.
- Не - отвърна Рут, докато дъвчеше един бонбон. - Беше случайност.
- Не говори глупости. От какво те е страх? Рут, просто искам да знам откъде имаш дарбата да говориш мислено с хората.
- Слушай. Не искам да съм опитно зайче, става ли? Възползвайте се от това, което се случва с мен, винаги когато пожелаете, но ме оставете на мира. Достатъчно ми е това, което онзи нацист ни накара да правим, а на всичко отгоре и да се подлагам на някакви експерименти.
- Габриел добре ли е? - попита загрижено Айлийн.
- Да. Тръгна с Ноа да ви търси. Беше отчаян и не вярваше, че някога ще те види жива и здрава. Знаеш ли, че му прилошава от кръв? Когато видял пода на онова място обагрен в червено, почти припаднал.
- Дойде да ме види тази сутрин. Не спря да ме прегръща. -Горкият Габриел. Колко ли страх беше преживял заради нея.
- Ще тръгвам. Когато Калеб се възстанови, искам да види, че съм подготвила всичко, което поиска. В противен случай с Габриел незабавно ще отидем в някой концлагер. — Усмихна се зловещо на Айлийн.
В крайна сметка за Рут Калеб беше диктатор. Но Айлийн знаеше, че тя вече изпитва добро чувство към него.
- Рут, не би трябвало да се прикриваш - посочи Дана.
- Какво? Не се прикривам.
- Ти си специална. Какво лошо има в това? - попита я Дана, докато се наслаждаваше на вкуса на един бонбон с бадеми.
- Всичко. Погледни в какъв свят се намирам. Върколаци, вампири... А сега и някаква предполагаема дарба. Аз съм човешко същество, за Бога, не би трябвало да говоря за това с никого.
- Именно. Ти си човешко същество, Рут. Нова стъпка в еволюцията. Не ти ли се струва, че е така?
- Стига. Не искам да слушам повече - укори я тя с поглед. -Всъщност видях как дядо ти поглъща устата на Мария - изтърси тя, сякаш без да иска. - Искаш ли да поговорим за това?
Айлийн и Дана избухнаха в смях.
- Знаеш ли как дядо ми е разбрал какво става и е отишъл в Улвърхамптън, преди някой да го предупреди? - каза Айлийн и си пое въздух.