- Осветли ме. - Рут прибели очи от прелестния вкус на един бонбон с черен шоколад.
- Защото е бил с Мария, когато се свързах с нея.
- В леглото?
- Аха. - Айлийн повдигна вежди.
- Значи Мария ще бъде твоя баба - посочи Дана.
- Не. Мария ще бъде Мария. Моята Мария - отвърна Айлийн.
- Значи трябва да я попиташ защо е успяла да получи твоето мисловно послание. Нали?
- Няма нужда - усмихна се Айлийн. - Вече ми беше казала, че има дарба. Ти не беше.
- Добре, момичета. Не искам да слушам повече. Карате ме да настръхвам. - Рут стана и тръсна огнената си грива. - Освен това трябва да отида да се заробя отново.
Дана и Айлийн се засмяха и я изпратиха усмихнати.
- Почивай си, Айлийн. И събирай сили. че когато Калеб те хване...
- Рут! - възкликна тя.
Беше дванайсет през нощта. Айлийн умираше от желание да види Калеб, а той, проклетникът, още не се беше събудил.
Беше решила тя да го събуди. Точно така. Беше облякла светлолилав халат до глезените. Под него нямаше нищо.
Постоянно мислеше за онова, което й беше разкрил. Как беше водил стъпките й между двата свята. Хванати за ръка. Не я беше пуснал нито за миг.
Наистина се упрекваше за това, че отива да го събуди. Калеб трябваше да почива, но нуждата й от него я подтикваше да продължи. Днес тя щеше да бъде ловецът, а той - плячката.
Отвори внимателно вратата и се плъзна вътре като змия.
Стаята ухаеше на него. На вкусно и сочно манго. Веднага почувства сърбеж около кучешките зъби.
Той не се беше хранил както трябва от дни. Мену вземаше от нея кръв, за да му я прелее, но това не беше достатъчно, за да възстанови изцяло силите си.
Тя се приближи до леглото. Вече му бяха махнали сондите. Тялото му, малко по-слабо, но все така мускулесто, се очертаваше под чаршафите.
Айлийн се вцепени, когато видя лицето му. Беше толкова влюбена в него, че сърцето я болеше, като го гледаше толкова беззащитен.
Наведе се, за да постави една невинна целувка на челото му. Погледна го съкрушено, докато галеше копринената му коса, черна като крило на гарван.
- Здравей, миличък... - Погали вечния възел на китката му и зърната на гърдите й настръхнаха. Възелът беше възвърнал естествения си цвят. Открояваше се перфектно.
Колкото и да й се искаше, не можеше да се нахвърли върху него. Калеб имаше нужда от още малко почивка. И тя реши, че ще му я даде, защото я беше извел от тъмнината и й беше казал, че я обича.
Бяха минали часове след онзи момент и тя беше сигурна, че е бил искрен. Искаше да повярва на думите му.
Въздъхна. Щеше да почака до сутринта, за да ги чуе от устата му. Но толкова й се искаше... Всички й бяха разказали за събитията и за подвизите на Калеб. За това как се беше борил. Как всички бяха отстъпили.
Обърна се, за да излезе от стаята, глупаво потисната от това, че не можеше да успокои огъня, който усещаше между бедрата и в сърцето си.
Опита се да отвори вратата, но не успя. Сякаш беше залостена. Бутна я малко по-силно. Нищо. Погледна нагоре и видя мощната ръка на Калеб, която държеше вратата.
Айлийн се обърна рязко и се озова срещу голите му гърди.
- Къде си въобразяваш, че отиваш, мила? - Гласът му беше дрезгав и тих след толкова дни мълчание.
- Аз... не исках да те будя. И тогава... се... - По дяволите, защо беше толкова нервна?
- Щях да съм луд, ако те оставя да си тръгнеш сега, малката. Той я притисна в прегръдките си толкова силно, че Айлийн едва си поемаше дъх. Зарови лице в косата й и вдиша. Затвори очи от удоволствие.
- Carbhaidh... - прошепна с нежност и желание.
- Калеб.
Айлийн обви ръце около врата му и също го прегърна силно. Лицето й потъна в шията му. Калеб я вдигна и я понесе към леглото.
- Ти трепериш. - Айлийн вплете пръсти в косата му.
- Ти също, мила. Ти също - прошепна той.
Айлийн се усмихна и му позволи да я качи върху леглото и да я остави права там. Всичко, което можеха да си кажат, щяха да си го кажат с жестове, с ласки, целувки и степания.
- Гладен ли си? - попита го тя, постави ръце на гърдите му и се заигра със зърната му.
Калеб потвърди. Като животно, което се нуждаеше от дневната си дажба. Хвана я за задните части и я привлече към себе си.
- Умирам за теб, Айлийн. Никога повече недей да ме плашиш така. Чуваш ли?
Айлийн почти се разплака. Бутна го в гърдите и леко го отблъсна. Погледна го в очите и си съблече халата като съблазнителка.
Калеб изръмжа и огледа прекрасното й тяло.
- Не ме предизвиквай - предупреди я той.
- Не правя това, то mo duinne. — Пристъпи към него и прокара език по долната му устна.