Не, това не. Преструваше се, че спи, за всеки случай. Беше по-добре да затвори очи, отколкото да гледа лицата им. Все още очакваше, че тези същества ще покажат нещо като съчувствие. Ако се бореха за техните събратя и отмъщаваха за убитите, това означаваше, че имат сърца, нали?
А ако имаха сърца, значи все още имаше надежда за нея. Или може би не.
Когато пристигнаха в Англия, две поршета като онези в Барселона ги чакаха на летището. Влязоха в колите и потеглиха.
Докато се опитваше да разбере къде се намират, Ейлийн успя да прочете една табела, на която пишеше „Уест Мидландс14, после друга с надпис „Бирмингам"15 и последната, която можа да разчете - „Дъдли"16.
Дали са стигнали по-далече не разбра, защото задряма. Очите й започнаха да се затварят, независимо от усилията да ги държи отворени.
Колата спря рязко и тя погледна назад. Видя как фаровете на другото порше изгасват. Моторите заглъхнаха. Боже мой! Вече беше пристигнала.
Искаше да изглежда спокойна и горда, но не успя. Когато Калеб я изведе от колата, коленете й бяха сякаш от желатин и не можеше да ходи. Трепереше неконтролируемо и със сигурност изглеждаше много зле.
Той я изгледа презрително.
- Хайде.
Хвана я за лакътя и тръгнаха.
Наоколо беше толкова тъмно... Знаеше обаче, че има много растителност. Миришеше както в нейната градина, когато беше мокра след поливане. Натъжи се, като си спомни за дома си. А Брейв? Дали беше добре? Някой трябваше да се грижи за него. Беше само на три месеца, паленце, нейното паленце.
Преведоха я по стълбища, които се спускаха в подземни тунели. Не виждаше нищо, но те явно виждаха на тъмно или следваха ултразвуци, като прилепите. Не си представяше, че е възможно някой от тях да се превърне в прилеп.
Отвориха една врата и нахлу светлина. Навлязоха в лабиринт от коридори с каменни стени и издълбани по тях символи, необичайно красиви, загадъчни. По таваните имаше корнизи от масивно злато, с кантове и инкрустации от скъпоценни камъни. Подът беше от светъл, полиран мрамор, по който отекваше шумът от токовете на военните ботуши, които те носеха с изключителна грация.
Ейлийн погледна надолу. Краката й бяха боси и издрани. Може би се беше одрала на асфалта или някой камък се беше забил в стъпалото й.
Тръгнаха по по-широк и дълъг коридор. В края му имаше дъбова врата със златни дръжки във формата на лапи.
Калеб сложи ръка върху дръжката, като хвърли последен поглед на Ейлийн. Тя наведе глава. Не искаше да го гледа.
Влязоха в овална зала, толкова просторна, че можеше да побере поне две хиляди души. Нещо невероятно за подземие. Мястото беше красиво и пищно, макар че на Ейлийн й дойдоха в повече готическите същества, събрали се там. По средата на залата бяха поставени шест елегантни големи кресла с келтски мотиви. В тях седяха четирима мъже и две жени, облечени с пурпурни качулки и мантии. Наоколо стояха множество хора с чаши от бохемски кристал в ръце. Ейлийн забеляза, че чашите са празни.
Мъжете бяха едри, снажни и заплашителни. Студени и... неустоимо красиви. И всички, без изключение, я гледаха с гладен поглед.
Жените бяха елегантни, с неземна красота. Приличаха на богини. Толкова красиви бяха... И те я гледаха. С любопитство, но също така с глад и омраза.
В залата зареше тишина. Цялото внимание беше съсредоточено върху нея, а тя правеше всичко възможно, за да не избухне в плач.
Самаел я бутна и тя падна на колене в кръга с вписан пентаграм, гравиран със злато на пода. Дали това не беше символът на вещерството и магията? Шестте кресла оформяха полукръг пред нея. Тя погледна гневно назад. Омръзна й тези свине да я тормозят така.
Калеб я изгледа невъзмутимо.
- Къде е баща й? - попита един от мъжете с качулки.
- Проблем при операцията, rix17 Гуин - отвърна Калеб.
- Проблем?
- Самаел не можа да се въздържи - отговори той и изгледа косо Самаел.
Каал и Мену потвърдиха, за да подкрепят Калеб.
- Самаел? - Мъжът извади едрата си ръка, за да го повика. -Обясни.
Ейлийн огледа бързо шестимата. Лицата им не се виждаха, само устните - чувствени както на жените, така и на мъжете.
- Тор беше мой брат, rix - поясни Самаел. - Знаеш добре с какви методи си служат хората-ловци срещу нас. - Обясняваше спокойно, сякаш наистина не го интересуваше какво ще кажат другите. - Не заслужаваше милост. И когато ми падна в ръцете... го убих.
- Хм... нямаш право да го убиваш - отговори една жена. - Да разбираме ли, че не си се подчинил на заповедите на Калеб по собствена воля?