Ейлийн вдигна предизвикателно към нея синьо-сивите си очи.
- Робиня... - замисли се Гуин.
- Тя е горда жена. Това ще я унижи достатъчно и ще ми послужи, за да преодолея защитните прегради на съзнанието й - поясни Калеб. — Искам да разбера какво мислят за нас, не само какво е сторила. Чрез кръвта мога да разкрия само действията й. Чрез съзнанието й — нейните шефове, целите им, техните бъдещи действия като организация.
- А после? - попита Беата, като продължаваше да гледа Ейлийн. - Какво ще правиш, когато вече няма да имаш нужда от нея?
- Ами - отвърна той и сви рамене с искрен жест. - Тя е курва, а от курви винаги има нужда, нали? Не виждам защо да я убиваме.
Мъжете избухнаха в смях.
Ейлийн го погледна крадешком и разбра, че макар да я беше защитил от останалите трима, щеше да й наложи най-страшното наказание. Все още не разбираше защо, но преди беше видяла нещо различно у него. Явно беше сгрешила.
- Да, остави я на мен - изкрещя глас от множеството.
- Или на мен - извика друг.
- А защо не на всички? - предложи Калеб, като видя как мускулите на гърба й потрепват. - Тя е сторила много злини на ванирите. Затова нека всички ванири отмъстят на нея. Аз ще бъда първият.
Залата избухна в аплодисменти и възторжени възгласи. Калеб приличаше на истински герой. Точно както бе очаквала.
- Тишина. - Беата вдигна ръка и всички се подчиниха. - Ейлийн, как ти се струва предложението на Калеб?
Ейлийн наведе глава и заплака тихо. Нима имаше още сълзи? Всички я гледаха и се радваха на унижението й. Никой не й съчувстваше.
Тя вдигна брадичката си и ги остави да видят как сълзите се спускат по бузите й.
- А на теб как би ти се сторило, Беата? - попита я така смело, че много от присъстващите се учудиха. - Така се казваш, нали? - добави Ейлийн със същото презрение. - Това, което отличава нас, жените, от мъжете е, че можем да изпитваме състрадание към нашите врагове. Такава е същността ни. Не ми ли съчувстваш? Никоя от вас ли не ми съчувства?
Беата пое дъх, стана от креслото и тръгна към нея. Сред присъстващите се чу шепот.
Жената ванир се наведе към Ейлийн и я хвана за брадичката, за да я погледне в очите й. Остави качулката си да падне и разкри безупречната си красота. Косата й беше руса, почти платинена, очите - кафявочервеникави, а устните - плътни и изящно изписани. Бялата кожа създаваше впечатление за крехкост, но чертите й бяха секси и излъчваха студенина.
- Изпитахте ли състрадание към моите двама сина, когато ги отвлякохте и убихте? Две невинни деца? - попита тя с равен тон.
Ейлийн усети как сърцето й се къса.
- Аз съм невинна - прошепна тя, - но макар че искате да ми навредите, все още имам достатъчно сърце, за да ти съчувствам за стореното с децата ти. На никого не трябва да се случва подобно нещо.
Беата стисна устни и в очите й блесна студенина.
- Виждаш ли празните чаши? - попита тя с безразличие. Ейлийн ги погледна.
- Щяха да се напълнят с твоята кръв. Щяхме да те разпорим и да оставим кръвта ти да изтече. Да, щяхме да пием от теб и щеше да умреш, след като разкриеш пред нас всичко. Това беше първоначалният план.
- В такъв случай убийте ме - отвърна Ейлийн решително.
- Не ние решаваме това. Калеб е твоят господар. - Погледна го и притвори очи. - И очевидно те иска само за себе си. Жалко - изцъка с език. - Не си ли му благодарна, че ти спасява живота?
- Живота? - попита Ейлийн иронично. - Ако наричате живот вашия начин на съществуване, тогава се моля, ако има бог там горе, да ме убие веднага. Не ви познавам, но малкото, което знам, е, че ванирите са жестоки и насилници. Отвращавате ме. Няма да съм ничия курва и никой от вас няма да ме подчини. Никога... - Подпря се на една ръка и се изправи. - Казвате, че има хора, които ви преследват и убиват без угризения. Аз видях как онзи вампир - посочи разгневено Самаел - уби баща ми и бодигарда ми също без угризения. Две човешки същества. Техният живот - за живота на децата ти. Не е ли справедливо? Сега сте същите като хората, които наричате ловци. Вече трябва да сте спокойни.
Така ли мислеше наистина? Разбира се. Баща й и бодигардът й бяха невинни. Също като двете деца на Беата. Между другото... Вампирите могат ли да имат деца? Може би Беата ги беше родила, преди да я превърнат в такава...
Атмосферата в залата се нажежи. Чертите на ванирите станаха сурови. Ейлийн си помисли, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху нея и да я разкъсат. Но Калеб явно имаше някаква позиция сред тях.
Беата се изправи с грацията на змия и се усмихна.
— Много си смела, малка кучко — прошепна на сантиметър от гърлото й. Беше по-висока от нея. - Освен това си много добра актриса. Тук няма вампири и ти отлично знаеш това. Ние сме ванири и сме създадени от боговете, за да защитаваме човечеството от nosferatum и хората като теб. Жалко, че си избрала да бъдеш убийца - изгледа я с искрено уважение. - С енергията на амазонка, която струи от теб, мисля, че всеки ванир ще бъде готов да го яздиш цяла вечност. Мнозина биха те призовали да се присъединиш към нас. Ти обаче си жертва на своите решения. Но това - вдигна вежди и се усмихна пренебрежително, като я гледаше в очите - вече няма значение, защото... ще те изчукат, при всички положения. По един или друг начин днес ще умреш.