Това шега ли беше? Шегуваше се с нея? Колко сюрреалистично изглеждаше всичко.
- Всъщност сторихте ми много неща, но до момента не сте ме халосали по главата - отвърна тя. — Като гледам какви грубияни сте, рано или късно ще го направите.
-Ако продължаваш да отговаряш по този начин на всички, скоро някой ще го направи, не се съмнявай. Много си цапната в устата.
-Много лошо се отнасяте и сте несправедливи с мен. - Гласът й пресипна. - Трябва да се защитя...
Калеб стегна гърба си и започна да изкачва стълбите по-енергично. Колкото по-бързо стигнеше и я хвърлеше на леглото, толкова по-добре. Ако продължаваше да я носи по този начин, накрая щеше да й поиска прошка за всичко. Най-лошото беше, че нямаше никаква причина да прави това. Тя не беше невинна.
- Защо не престанеш вече?
Ейлийн вдигна глава от рамото му и го погледна намръщено в очите.
- С какво да престана?
- Престани да се преструваш. Стига си лъгала. Поеми отговорност за това, което си направила, и заплати за него с цялата доблест, на която си способна, същата, която те кара да вдигнеш високо глава пред всички. Като продължаваш да се държиш, сякаш нищо не си направила, изглеждаш като страхлива кучка. Ванирите мразят страха. Предпочитам да те виждам като безочлива и смела кучка. - Погледна я в очите и сви рамене. - Ще спечелиш повече уважение и освен това ми става по-твърд.
Ейлийн го погледна, без да мига, и отвърна студено:
- Какво ще стане, когато откриете, че нямам нищо общо с това, за което говорите? Какво ще правите, когато се докаже, че ви виждам за първи път, че сега разбирам за вашето съществуване, че нито аз, нито баща ми сме замесени в преследването на нещо или някого? Никога не съм убивала. Никога. Не обичам жестокостта, насилието, несправедливостта...
- Не се отказваш лесно, нали? — Въпросът му не очакваше отговор.
Ейлийн стисна устни и отново скри лице в рамото му. Брадичката й започваше да трепери за стотен път. Беше непоносимо. Сгушена в него, изпитваше отвращение от себе си. Струваше й се, че се продава. Тялото й обаче реагираше инстинктивно. Изпитваше нужда да се слее с това на Калеб. И го мразеше.
- Не ти внушавам да се държиш така - прошепна той. - Не ме интересува дали се чувстваш комфортно с мен. Всъщност мисля, че се опитваш да ме съблазниш. Подкупваш ме, за да съм по-мил с теб, нали?
Тя отново почувства напрежение, но не помръдна. Жлъчен сок от стомаха й се надигна към устата. Какво от това дали ще бъде мил с нея? Животът й вече не струваше нищо. Беше изгубила всичко за няколко часа. Баща си, дома си, кучето си... контрола върху живота си.
Стигнаха до края на стълбището. Най-после. Опияняващият аромат на Ейлийн замъгляваше съзнанието му. Отвори вратата и опипа стената, за да намери ключа за осветлението. Разкри се вътрешността на най-изискания и модерен дом, който някога беше виждала. Стаите бяха овални. Защо? На червения таван бяха нарисувани големи очи на бик. Подът беше покрит с тъмен паркет и контрастираше с белите стени на помещението. Вляво имаше американски тип кухня, последно поколение, „интелигентна". Цялото оборудване беше марково, черно и металик. Хладилникът беше огромен.
Вдясно се простираше изключително широк хол. Или може би изглеждаше широк, защото имаше много празно пространство. Плазмен 56-инчов телевизор „Сони" със система за домашно кино оформяше кът за отмора. Имаше и бели кожени дивани с табуретки. А върху диваните бяха пръснати възглавници - черни на червени и бели ивици. Вдясно, почти на метър разстояние, имаше модерна камина. Калеб явно обичаше технологиите и скъпите коли като онези, които беше видяла.
Големите прозорци на къщата бяха изцяло затъмнени и през тях не се виждаше навън.
Прииска му се да й обясни някои неща за къщата, като например защо всички стаи са овални. Но тя не беше гостенка, нито пък бе добре дошла, а заложница, която щеше да бъде поробена завинаги.
Между кухнята и къта за отмора широко стълбище се изкачваше на горния етаж. В края му стоеше жена. Стълбите бяха дървени... Жена?
- Дана, какво правиш тук? - попита Калеб и се изчерви, Ейлийн го погледна. Той се изчервяваше? Коя беше тя? Огледа жената. Беше красавица и приличаше на него. Брюнетка, с дълга вълниста коса, със зелени, необичайно светли очи, като неговите,
- Това ли е тя? - попита момичето със сладък съблазнителен глас.
- Аха - потвърди той.
Дана слезе елегантно по стълбите. Явно осъзнаваше красотата си. Спря пред Ейлийн.
- Спести си коментарите - каза й Ейлийн. - Знам, че ще ми кажеш, че съм боклук, че се отвращаваш от мен, че заслужавам да ме измъчват, да ми изтръгнат ноктите и да ми оскубят косите... Аз обаче не съм тази, за която ме смятате, и освен това чувствата ни са взаимни.