- Млъквай вече - каза той. - Дана, върви си.
- Калеб, не го прави - помоли пак Дана.
- Казах ти да си вървиш.
Дана тръгна намръщена към вратата. Отвори и Ейлийн усети силен мирис на мокра пръст. На нощ. На нивото на улицата ли бяха? Колко ли беше часът? Пет или шест сутринта?
Дана се обърна към тях и каза:
- Не си длъжен да го правиш. Сбогом.
Калеб не се обърна към нея. Чу как вратата се затвори и се заизкачва по стълбите към горния етаж.
Пулсът на Ейлийн се умести. Боже мой, щеше да се случи. Тя, тя... беше още девствена, а той щеше да спи с нея. Без да бъде внимателен. Без загриженост. Без прелюдия.
Дланите й изстинаха и започнаха да се потят. Дали не беше паднало нивото на кръвната й захар? Дано. Това беше единственото й спасение. Освен това нямаше инсулин. Ако припаднеше, може би той нямаше да й стори нищо.
Калеб я носеше на ръце, невъзмутим. Студен като гранит. Спря пред една метална врата, сложи ръка върху малък екран вдясно и вратата се отвори. Влезе в някаква тъмна стая и вратата се затвори зад тях.
Калеб прошепна нещо на някакъв старинен език и малки факли по стените се запалиха и осветиха стаята. Още една овална и невероятно просторна стая. С голямо легло по средата, с черни чаршафи и завивки и бели възглавници. Под леглото имаше дебел червен килим. Дали в стаята имаше още нещо? Ейлийн не забеляза.
4
- Пусни ме! - Ейлийн се раздвижи и започна да се бори с него. Удряше го по гърдите, дърпаше косата му, но Калеб не реагираше.
- Спокойно - прошепна й той. - Отпусни се, Ейлийн.
Гласът му беше като музика. Тя престана да се съпротивлява и остана в прегръдките му като беззащитно доверчиво дете. Гласът му...
- Не, не ми причинявай това, моля те... - каза тя с насълзени очи.
- Престани да се противиш. - Сложи я на леглото, като намести красивото й тяло върху матрака и положи главата й на възглавницата. - Това ще стане, колкото и да не ти се иска. И на двамата ще ни бъде хубаво. Няма да те нараня. Може да си убийца, но няма да те нараня в леглото. Не обичам да го правя така. Не изпитвам удоволствие.
- Калеб, допускаш грешка с мен. - Усещаше буца в гърлото си. Той побесня. Тя още твърдеше, че е невинна, когато всички знаеха, че не е.
- Как ти казах да ме наричаш? - извика на сантиметър от лицето й. - Аз съм ти господар. - Хвана ръцете й и ги вдигна над главата й.
Коленичи върху леглото и я загледа втренчено. Небеса. Тази жена го наблюдаваше с ужас, но и с надежда. Искаше й се да повярва, че това не е истинската му същност.
И беше права. Той не беше такъв. Все още не разбираше напълно защо я искаше само за себе си или защо изпитваше нужда да я подчини в леглото. Защо не се откаже и не я остави в ръцете на Съвета, както искаше Дана? Те щяха да получат информацията и готово. После, сбогом. Това беше достатъчно строго наказание. Смъртта на най-добрия му приятел за тази на Ейлийн и Микаил. Съвсем справедливо.
Защо искаше да дълбае толкова в раната? Дали не беше по-добре да приключи с нея бързо?
Не, не беше по-добре. От момента, когато я видя на прозореца на стаята й, бе изпитал неустоимо желание да я положи под себе си и да разтвори краката й. А ароматът й... Този аромат можеше да го побърка. Ако тя беше добро момиче, ако нямаше нищо общо с отвличането и осакатяването на ванирите, може би той, само може би, можеше да я поиска за своя сагaid. Но тя не беше добро момиче. Не, не беше. Бранеше със зъби и нокти своята невинност, но не го оставяше да се увери дали казва истината.
Беше ли възможно тя да си дава сметка за желанието, което той изпитваше към нея? Ами ако използваше това, за да го накара да бъде състрадателен? Желание? Не, не можеше да е това. Желание за отмъщение, да. Но нищо повече. И въпреки всичко...
- Ейлийн - възседна я той, като обездвижи краката й, - позволи ми да проникна. - Искаше да влезе в съзнанието й, да й даде възможност, за да не я трансформира и да я обрече на живот с безкрайни нощи и неутолим глад.
Тя се сепна и разтвори синьо-сивите си очи. Беше много уплашена.
Калеб се опита да докосне мислите й, спомените й, но онази гъста и объркваща мъгла още беше там. Защо се почувства така зле, когато я откри? Дали беше решил, че тя ще му се довери достатъчно, за да отвори съзнанието си за него? Не. Нямаше да му се довери, защото щеше да види, че е виновна.
- Както искаш.
Изправи се до нея. Не сваляше очи от него. Калеб се усмихна, хвана черната си тясна тениска и я съблече през главата.
Несъмнено беше идеалният мъж. Брюнет, силен и красив.