Това беше невъзможно. Виктор я посещаваше всяка нощ. Така твърдеше Самаел. Не можеше да е девствена. Но не го беше излъгала, не беше спала с мъж. Мъжете в Барселона слепи ли бяха? Ако я беше видял, щеше да направи всичко възможно, за да я съблазни. Ако беше човешко същество...
Не я беше съблазнил и освен това беше проникнал в нея, когато още не беше достатъчно овлажнена. Но той нямаше да прави любов с нея. Щеше да я чука. Така й беше обещал - жестоко и грубо. Нейният комфорт не трябваше да го интересува. Откри обаче, че го интересува. Защо се чувстваше толкова жалък? Ванирите уважават жените, не ги нараняват и в никакъв случай не отнемат невинността им по този начин. Дори не я беше възбудил достатъчно.
Но тя беше... лош човек... Не? Нямаше значение. Това не беше оправдание.
-Излез от мен, шибано чудовище - стенеше Ейлийн със сгърчено от болка лице. Не й беше останала гордост.
Калеб пое дъх, излезе едва няколко милиметра и върху чаршафа изтече струйка кръв. Чийзкейк с малини. Мускус. Топлина. Желание. Ейлийн. Първият й път. Беше негова. Негова.
Чувство на притежание премина през него. Опита да се успокои, да излезе от нея, но от това я болеше. Защо трябваше да й обръща внимание? Щеше да успее да преодолее преградите в съзнанието й. Не можеше да го извади, не сега. Ако успееше да я докара до оргазъм, докато е в нея, тя щеше да освободи част от енергията, с която поддържаше бариерите в ума си. И той щеше да проникне.
Ейлийн не можеше да повярва, че Калеб ще излезе от нея само защото го беше помолила. Беше огромен... и я беше разкъсал. Но изглежда щеше да се вслуша в думите й, да излезе... Не. Калеб нямаше да отстъпи. Очите му бяха кръвясали, премрежени от желание и похот.
- Ако правиш това, което ти казвам - отговори й глухо, - болката ще спре. Беше девствена. Не си ме излъгала - призна с пресипнал глас. — Сега обаче вече не си. - Да, разбира се. Вече не беше, благодарение на него.
- Спри. - Задушаваше се от сълзи, ядосана на самата себе си, че моли един звяр.
Калеб се отврати от себе си. Отмъщението не му се услади толкова, колкото предполагаше.
- Ейлийн... аз... - искаше, но не можеше да се извини. Не знаеше как се прави. Пое дъх и реши да довърши започнатото. Щеше да получи информацията, от което се нуждаеше, а нея да трансформира. - Остави ме да проникна още малко. - Тласна напред и проникна в нея още няколко сантиметра. Опита да го отблъсне. - Толкова си тясна. - Изтегна се върху нея, притисна гърдите си в нейните и я залепи за леглото. - Остави ме още малко... - Тласна отново.
- Не, много ме боли... - извика тя с мокро от сълзи лице. Бореше се да освободи китките си.
- Знам, знам. По дяволите! - Истински се разкайваше. Не искаше да й причинява повече болка. Ако поне се отпуснеше. — Още малко остава... Още малко... - Беше проникнал изцяло.
Вътрешността на Ейлийн го притискаше така силно, че беше на ръба да еякулира. Беше топла и уютна. Тялото й трепереше силно.
- Готово, Ейлийн. - Погледна я в очите. В името на Один23, наистина беше съсипана. Вече не го гледаше с надеждата да открие нещо добро в очите му. Погледът й беше студен, убийствен и празен.
Тя искаше да го попита защо й говори, защо й обяснява какво прави. Защо иска да я успокои? Защо? Нали му беше все едно какво чувства тя.
Лицето му беше напрегнато. Не можеше да продължи, ако тя страда така. Беше я наранил достатъчно. Нямаше да постъпи така с никоя жена и й даваше време, за да свикне с размера му.
Плъзна ръка между телата им и тя изтръпна.
- Не го прави - извика.
- Остави ме, Ейлийн - помоли я и опря чело в рамото й. Дишаше тежко. - Така няма да те боли. Остави ме само да те погаля...
Всъщност знаеше много начини да я предразположи, но с нея се беше увлякъл и бе решил да избегне прелюдията. Сега съжаляваше. Ако знаеше, че е девствена, щеше да е много по-различно. Никоя жена не трябва да получи подобно отношение при първия си път, дори Ейлийн Ернепо. Една убийца.
Стигна до триъгълника с черно къдраво окосмяване и пъхна средния си пръст между краката й.
Докосна мястото, където се сливаха, където членът му беше забит като копие. Представи си гледката и набъбна още малко в нея.
Ейлийн изсъска от болка. Тази жена усещаше всичко. Щеше да е невероятна любовница. Не любовница, робиня.
Тя вече не плачеше на глас, а вътрешно.
Той разтвори длан върху триъгълника от черен кехлибар и смени пръста. Палецът му се плъзна с кръгови движения върху клитора й, докато средният пръст разделяше леко срамните й устни и ги масажираше. Докосваше и опипваше с палец подутината, от която знаеше, че ще изригне удоволствието й.