Стисна устни, но започна да пие по-нежно.
През следващите четири години тя ставаше по-зряла и по-красива. Прекарваше сутрините във фирмата, следобедите - в университета, а вечерите - вкъщи. Чакаше един нов лекар, Виктор, да дойде и да я убоде...
Виктор, лекарят. Виктор, лекарят? Не можеше да бъде. Бодеше я всяка вечер. Изстискваше капка кръв от пръстите й и следеше нивото на кръвната й захар. По дяволите, онази нощ също я беше убол и затова той беше усетил аромата й отдалеч.
Ейлийн прегръщаше кученце, хъски, по улиците на Конрериа.
Един последен разговор. С Рут, с Виктор... Тя щеше да замине, беше й омръзнал постоянният надзор на баща й. Той я беше обсебил. Виктор я посъветва да поговори с Микаил. Рут й се обади, за да й каже, че са решили да изкарат лятото с нея в Лондон...
Лондон... Предложение за работа. Проект в университет Щеше да отиде да живее в Лондон и да престане да работи за „Нюсайънтистс"...
Ейлийн лежеше отпусната в ръцете му. Мъртъв и студен товар. Калеб галеше косите й автоматично, несъзнателно.
Извади зъбите си от нея и я погледна ужасен. Все още продължаваше да се плъзга в нея. Тя беше бледа, с тъмни кръгове под очите и морави устни. Победена. Кръвта й беше деликатес. Беше вкусна, безкрайно апетитна. Погледна я отчаяно. Какво беше сторил с нея. Сега правеше само леки движения. Излезе от нея бавно и се почувства, сякаш част от тялото му, от душата му, си беше отишла с нея. Вече не беше същият.
Като осъзна какво й бяха сторили (най-вече той), се почувства най-омразното и жалко същество на Земята. Възможно ли беше някой да допусне такава грешка, каквато той беше направил с младата и прекрасна жена, която лежеше безжизнена на леглото?
Тя му беше казала истината. Нямаше нищо общо с преследването на ванирите. Мислела е, че работи за фирма с благородни цели, свързани с общественото здраве. Не е обичала баща си. Той също не я е обичал. Как можеше някой мъж да не чувства привързаност към такъв ангел? Тя беше добра, с добро сърце.
Ако Ейлийн знаеше какво правят с тях Микаил и останалите тайни общества, със сигурност щеше да ги предаде. Вече й вярваше. Сега, след като видя същността й, сърцето й. Беше борец, бунтарка, която защитаваше принципите си и разобличаваше несправедливостта.
Но сега тя познаваше ванирите. И се страхуваше от тях и ги мразеше силно. Изпитваше панически ужас, най-вече от него.
Беше болна. Диабетичка. Той знаеше, че не им е казала нищо, защото се надявала да се влоши от липсата на инсулин. Не се учудваше, че предпочита да умре, пред това да изтърпи жестокостта на един ванир.
Докосна бузата й и избърса една сълза, която бавно се стичаше към възглавницата. Не я беше галил. Беше взел онова, което искаше, като истински лешояд и не се спря, докато не я омаломощи. Не беше започнал с прелюдия. Поклати глава. Той беше звяр, а тя - нежна като коприна, като бебешка кожа. Страхотна двойка. Красавицата и звярът.
Защо не бе могъл да проникне в съзнанието й преди това? Какво означаваше онази гъста мъгла, която плуваше сред спомените й? Не разбираше какво се случва в главата й, нито защо не го беше допуснала да разбере. Ако Ейлийн нямаше специални умения, ако Микаил не я беше обучил да развие тези способности за самозащита, то това се случваше само с онези, които се лекуват от неврологични проблеми. Но в главата й нямаше спомени, нито мисли за някакъв душевен проблем.
А кръвта й беше толкова сладка... и му действаше така отпускащо, че искаше само да легне до нея и да спят заедно. Тази идея вече наистина не беше нормална. Нещо не беше наред.
Калеб чувстваше силно желание за сън, което го принуждаваше да затвори очи. Дали Ейлийн не пиеше сънотворно? Но нищо в спомените й не доказваше това предположение. Трябваше да се разсъни.
Прокара показалеца и средния си пръст по пулса на шията й. Господи, за малко да я убие с това грубо и бясно съвкупление. Никога не му се беше случвало. С никого. Но тя все оше имаше пулс, слаб и бавен. Туптеше под пръстите му. Ейлийн се бореше за живот, бореше се като амазонка, каквато беше доказала, че е.
Калеб сви устни. Беше се държал като свиня. Но нямаше време за съжаления. Сигурно по-късно щеше да има. Сега тялото й имаше нужда от него. Отвърза я и разтърка с палец отпечатъците, които коланът беше оставил върху китките й.
Разкъса леко китката си с кучешките зъби, приближи я до устата й... но спря.
Не. Нямаше да направи това. Така щеше да я обвърже със себе си за цял живот. Тя не заслужаваше нищо от онова, което й се беше случило, абсолютно нищо. Ейлийн заслужаваше хората да я обичат и да се грижат за нея като за съкровище. Отдавна не беше виждал жена с нейната сила и морал. Ако знаеше... Проклятие. Как се обвиняваше за своята заблуда. Тя не заслужаваше да остане свързана с него.