- На мен не ми е необходимо - каза той и сви рамене. - Имам вас, за да носите светлина в живота ми.
Картината отново изчезна и се разпръсна. Усещаше замайване. Отнасяше се. Изведнъж се оказа в друга ситуация.
Тичаха много бързо. Мъжът ги беше сграбчил и двете, заобикаляше дървета, камъни, клони и реки... Носеше ги на ръце.
Бягаха от нещо или от някого. Мъжът се строполи заедно с тях. Бяха го прегърнали силно. Подложи тялото си, за да не се ударят.
Коляното на мъжа кървеше и беше разкъсано.
- Айлийн... - каза жената и я хвана за раменете. - Ранена ли си? — Огледа я разтревожено. — Не? Миличка, погледни ме.
Цялото й внимание се съсредоточи върху лицето на жената. Беше красива, но гласът й пресилваше от страх. Дълга черна коса ли виждаше? Очи... зелени?
- Аthair е ранен - продължаваше жената.
- Отново погледна към мъжа, който пристягаше крака си с парче плат от ризата. Погледна рамото на жената, което също кървеше. Толкова беше уплашена.
- Миличка, погледни ме в очите. Добре, слънчице. Много добре, много си смела. Татко и мама пазят едни много важни неща. Заровени са под магическия камък на моста на Уест Парк. Помниш ли този камък, слънчице мое? Да? Колко се гордея с теб... Искам да тичаш натам, да изровиш нещата и да ги занесеш на Madadh-allaidh27. Помниш ли, принцесо? Помниш ли къде са те?
- Айлийн - мъжът протегна ръка към нея и я прегърна. - Моя аl28 Айлийн. Отдавна не сме ходили там, почти шест години... Помниш ли Улвърхамптън29? Помниш ли парка? Не е много далече оттук, живот мой. Да, малката ми? В името на всички богове... - прошепна разтревожено. - Колко прекрасно нещо сме създали, Хаде - погледна жената с благоговение. - Ще бъде красива като теб.
Жената се разтърсваше от плач.
- Елате тук - помоли той. Жената, наречена Хаде, изтича към него и го прегърна ридаеща.
Тя усещаше, че двамата я притискат, и също плачеше.
- Повече от две хиляди години самота си струваха - каза той и избърса сълзите си. - Помоли Madadh-allaidh да те заведат при AnDuineDoch30. Повтори какво ти казва athair, Айлийн.
- AnDuineDoch... - повтаряше и подсмърчаше. - Но... cha b 'еid mi, athair31.
- He, Айлийн. Все още не си като тях, но ще станеш - каза той и допря чело в нейното. - Ще бъдеш като тях и ще промениш нещата.
Този мъж беше с черна дълга и гладка коса. Очите му бяха... лилави? Светлолилави...
- Намери подаръците, принцесо. И никога няма да се чувстваш изгубена, сладка моя Айлийн - целуна я по бузата. - И помни, че mammaid и athair винаги ще те обичат, нали?
- Is caomh lium Aileen gle mhor a mmmaida athair32 - прегърна ги силно и заплака отчаяно.
—Is caomh lium thu gle mhor Aileen33—отвърнаха двамата и ce опитаха да запазят спомена за този момент.
- Сега бягай... Бягай и не гледай назад... - извика мъжът и се изправи в отбранителна позиция.
Образите отново станаха неясни... Чу викове и шум от тела, които падаха на земята. Тичаше към онова място. Всеки момент щеше да стигне. Чувстваше влагата на гората, аромата на нощта и шума на реката. Тичаше с всички сили... и тогава... Нещо я удари по главата... и някакъв черен водовъртеж я погълна.
Калеб наблюдаваше Ейлийн прав, със скръстени ръце. Момичето мръщеше чело и свиваше устни, сякаш сънуваше. Беше си обещал, че няма да прониква в съзнанието й, докато тя не му позволи. Ако се появи в съня й след онова, което й беше сторил, можеше да предизвика мъчителен кошмар. А тя трябваше да почива.
Мену и Каал седяха до дивана, където лежеше девойката. Мену беше донесъл шест банки кръв от един литър, готови за кръвопреливане. Въпреки че все още беше много бледа, тенът на Ейлийн започваше да се възвръща. Пръстите на ръцете й не бяха студени, нито ноктите морави. Устните придобиваха отново тъмнорозовия си цвят, така привлекателен за Калеб. Вените й вече не се очертаваха толкова. Колко зле беше постъпил...
Когато двамата руси и внушителни братя влязоха в стаята и я видяха на дивана, Каал се намръщи, а Мену поклати отрицателно глава.
- Не си успял да се контролираш, доколкото виждам - каза Мену и побърза да подготви кръвта, системите и иглите. Носеше метална стойка, за да закачи банките, и я постави до Ейлийн.
- Не - отвърна Калеб сухо.
- Някаква конкретна причина? - Каал го погледна крадешком. Въпросът му имаше няколко цели.
- Увлякох се.
Каал продължи да го гледа известно време. Опитваше се да разбере дали е почувствал нещо специално с нея. Калеб остана спокоен и невъзмутим.
- Стига, Каал. Беше просто слабост - упрекна го, втренчил очи в Ейлийн.
- Както кажеш, приятелю. - Вдигна ръце за извинение. -Добре... - Спусна ръцете си и въздъхна рязко. - С какво да ти помогна?