- А Самаел?
- Затворен е за седем дълги и спокойни дни - отговори Мену, докато отваряше чантата до дивана.
- Трябва да помисли върху това, което направи - каза Калеб.
- Съгласен съм - потвърди Каал и скръсти ръце. - Добре? За какво става въпрос?
- Ти умееш да установяваш веществата в кръвта, Каал - посочи Калеб.
- Така е.
- Ейлийн е диабетичка. Диабет първи тип.
- Не вярвам - каза той и поклати глава.
- Така е - отвърна объркано Калеб.
- Не, не е така - повтори Каал и поглади конската си опашка.
- Видях го в съзнанието й. Всяка нощ онзи Виктор...
- Гаджето й?
- Не, Виктор е лекарят й - отвърна Калеб със странно озлобление. - Посещавал я е, за да й поставя инсулин.
- Бил е нейният лекар? - попита изненадано Каал.
- Да, бил е нейният лекар - потвърди засрамено Калеб. - Ейлийн не обича иглите, а баща й никога не я докосвал, така че той не можел да й го поставя. Виктор е семейният лекар.
- И нищо повече? - Каал я изгледа учудено от горе до долу.
- Не - разбира се, че не. - Калеб знаеше по-добре от всекиго, че тя беше девствена. - Кажи ми защо смяташ, че Ейлийн не е диабетичка.
- Знаеш, че вкусът и обонянието ми са много развити. Диабетът променя аромата на тялото и кара кожата да отделя вещество, чийто мирис наподобява ябълка. Хората подушват само онези, чийто аромат е силен, но аз усещам всички. Подушвам ги от метри разстояние. Развих това умение благодарение на аюрведичната медицина в Индия. - Каал беше пътувал много, за да се научи да контролира и да проучи импулсите на безсмъртното си тяло. - Индийците вярват, че ароматите, когато се анализират, помагат да се диагностицират или потвърдят заболявания. Телата се променят, когато са болни, отделят пот и променят молекулярния състав на телесните течности. Тогава се променя и личният аромат.
- И Ейлийн не мирише така?
- Ех, приятелю - потупа го по гърба. - Знаеш отлично как ухае тази кукличка. Прелестно малиново сладкишче. Това е безспорно, ароматът й... ммм... опиянява.
- Така е - каза Мену и гледаше струйката кръв, която се спускаше от първата банка към вената на ръката на Ейлийн. - Калеб, едва не си я убил - упрекна го той. - Не забеляза ли, докато пиеше от нея, че е специална - изръмжа. - Не можа ли да се спреш?
- Мислиш, че е лесно ли? - отвърна Калеб със същия тон. -Ти би трябвало да знаеш най-добре какво е чувството, когато пиеш от...
- Чакай... - прекъсна ги Каал. - Недей да започваш преливането, Мену.
- Ако не започна, ще умре — отвърна Мену и сви рамене.
- Остави ме да я пробвам - предложи Каал. - И така ще разбера от какво лекуват това момиче.
- И дума да не става. — Калеб стисна юмруци и застана нащрек.
- Не искам да я хапя. По дяволите, Калеб! Да не би да е твоя? - попита и зачака. Не последва отговор. - Достатъчна ми е една капка.
- Ще убода пръста й. - Мену взе една игла и я заби. Почти смачка възглавничката на пръста й, за да излезе капка кръв.
- Може да не е диабетичка, но някои от пръстите на ръцете й са убождани. Лекували са я, все едно е болна.
- Нека да проверя - каза Каал. Коленичи до нея и пое отпуснатата й ръка от Мену. Разгледа пръстите и кимна. После погледна средния пръст и остана заслепен от перлената капка кръв на момичето. - Трудно е да устоиш на такова вкусно ястие. Нали, Калеб?
Калеб смръщи вежди и Каал видя как един мускул на брадичката му започна да пулсира. Русият красавец приближи устни към пръста на Ейлийн, вкара го в устата си и го засмука като бонбон.
Калеб изръмжа, хвана китката на Ейлийн и рязко я дръпна от устата му. Каал седна на пода със затворени очи, концентриран върху вкуса на Ейлийн.
Калеб беше готов да го хване за яката на тясната червена тениска, но Мену го спря с ръка.
- Остави го. Върши си работата, Калеб.
Каал продължаваше да седи със затворени очи. След малко се изправи и застана пред Калеб.
- Не е диабетичка - каза и му се усмихна. - И между другото, смятам, че не е твоя, освен ако не твърдиш обратното.
Калеб присви очи. Познаваше Каал и знаеше, че го провокира, предизвиква го да поиска Ейлийн за себе си. Каал би го направил, без да се замисля, само за да защити ванирите, не защото я искаше или желаеше. Притесняваше се от отмъщението на Ейлийн. Тя все още беше дъщерята на Микаил. След начина, по който се бяха отнесли с нея ванирите, нищо не гарантираше, че няма да последва баща си в преследването на техния клан. Ако беше отмъстителна, щеше да го направи.
Ейлийн обаче беше показала на Калеб, благодарение на проникването в съзнанието й, че тя не е такава. Той беше убеден, че тя иска да забрави всичко преживяно, да бъде далече от тях, от него, и да започне нов живот на друго място, със своите планове и мечти. Щеше да се опита да бъде щастлива и да не остане травмирана. Щеше да се опита да бъде щастлива... с друг мъж? Тръпки полазиха по гърба му. Тази идея започваше да го дразни и ядосва повече от нормалното.