Едва не беше ударил Каал, задето беше засмукал пръста й.
- Аз все още нося отговорност за Ейлийн, Каал. Имай ми доверие. Няма да направя нищо, което да навреди на нашите събратя — увери го Калеб.
- Така ще стане, ако я оставиш човек — отвърна той и отпусна рамене. - Трансформирай я. Подсигури се, че е една от нас, че не е против нас. Тя е човешко същество и след начина, по който се отнесохме с нея, може да отмъсти за всичко. Това е моят съвет. Ти си нейният господар, ти решаваш.
- Не, не съм - отрече категорично. С какво право щеше да бъде неин господар сега? И преди не беше такъв. - Обаче нося отговорност за нея. В настоящия момент.
- Както искаш, Калеб. Имаме ти доверие - съгласи се Мену примирено.
- Добре - потвърди Калеб, вече по-спокойно. - Разказвай.
- Инсулинът в кръвта й е естествен, не химическо вещество. Панкреасът й функционира добре. Въглехидрати, мазнини, протеини... отлично. Не страда от никакво нарушение на метаболизма. Няма и хипергликемия. Нивото на глюкоза в кръвта е стабилно. В отлично състояние е. Но ти вече знаеш това... - каза неохотно. - Има обаче някакво допълнително вещество в кръвта.
Калеб смръщи чело и се заслуша внимателно.
- Става въпрос за... - Каал примлясна още веднъж. - Разтвор от пропранолол и плацебо.
- Дрога? - попита Мену. - Наркоманка ли е?
- Не може да бъде - отсече сухо Калеб. - Каквото и да са й инжектирали, Ейлийн е била убедена, че е инсулин. Никога не е приемала наркотици. Щях да видя това в спомените й.
- Обаче са й ги давали. Вероятно тези инжекции не са съдържали инсулин - заключи Мену. - Ами ако са се престрували, че я лекуват за диабет?
- Какво е действието на тези вещества, Каал? - попита Калеб, неволно се приближи до Ейлийн и седна на подлакътника на дивана, до тъмнокосата глава на момичето. Не откъсваше очи от нея.
- Това са бетаблокери. Блокират спомените, прогонват сънищата и кошмарите.
- Мисля, че тези вещества - Мену поставяше друга банка с кръв - се прилагат от военните лекари на служещи, които са участвали във войни като тази в Залива или в Ирак. Потискат спомените и им осигуряват спокоен сън. Изпадат в нещо като кома.
- Искате да кажете, че са дрогирали това момиче всяка вечер от седемгодишната й възраст?
- От седемгодишна? - Мену подсвирна. - По дяволите...
- Така мисля, Калеб - потвърди Каал. - Не забеляза ли някакъв травматичен спомен? Нещо, което да ги е накарало да й дават пропранолол...
- Не. - Калеб поклати глава и погали един кичур с цвят на черен кехлибар. Русите мъже го изгледаха стъписано. Той никога не правеше подобни неща. - Спомените й започват от тази възраст... но... не знам... всичко е толкова объркано.
- Казваш от тази възраст. Какво се е случило преди това?
- Хората започват да съхраняват спомени още от първата си година - прошепна Калеб, без да спира да гали косите й. Когато осъзна какво прави, дръпна бързо ръката си. Каал се усмихна злобно. - Къде е била? Какво се е случило със спомените й?
- Каквото и да е, не са искали да го помни - посочи Мену. -Има фрактура на китката. Ще я превържа.
Калеб погледна ръцете на Ейлийн. Не само имаше фрактура на китката, а и коланът беше оставил следи. Усети, че стомахът му се преобръща, като си спомни какво бе сторил.
- Онзи негодник Микаил... Баща й - каза Калеб с отвращение. - Как е могъл да дрогира дъщеря си на толкова крехка възраст?
- А майка й? - попита Мену. - Все някой е я родил, нали?
- Не помни майка си. Умряла е при раждането й, или поне това се вижда в съзнанието й.
- Предполагам, че това й е казал Микаил.
- Да, наред с други неща. Обвинявал я е за смъртта на жена си.
- Абсолютен нещастник - каза Каал. - Знаеш ли? Мисля, че това е причината, поради която не успяхме да проникнем в съзнанието й. Наркотикът е действал. Обърквал е мозъка и нервната й система.
Калеб не можеше да повярва.
- Трябва да ексхумираме тялото на Микаил. - Мену свали празната банка кръв и я замени с нова. - Или да говорим със Самаел, за да разкаже какво е видял в спомените на Микаил.
- Не можем да говорим със Самаел. Изолиран е в стаята за гладуване - отвърна Калеб. - Кръвта на мъртвия Микаил не може да ни послужи за нищо. Не можем да четем от мъртва кръв, без жизнена енергия.
- Тогава единственото, което остава, е да почакаме момичето да се възстанови - каза Мену. - Може да успеем да й внушим да ни позволи да проникнем в подсъзнанието й. Спомените й са там, само трябва да се отвори вратата към тях.