Събра всичките си сили и воля и излезе от стаята, като едва влачеше крака. Трябваше да хване Каал за шията, за да тръгне с него и с Мену, който продължаваше да гледа предизвикателно Дана.
Дана се зае да облече Ейлийн.
- Какви зверове... - прошепна и прокара пръсти по раните й. - С малко късмет ще превъзмогнеш това. Изглеждаш силна. Брат ми е много груб, когато реши - говореше й тя, докато й обуваше панталона, - но всъщност чака някой да проникне в каменната ниша, в която крие сърцето си. Можеш ли да си представиш?
Когато я облече, я среса и подреди косата й. Реши, че е прекрасна.
Стана и извика мъжете да влязат.
Тримата насядаха около Ейлийн. Беше облечена в леко изтъркани сини дънки и жълто потниче, което прилепваше към невероятното й тяло.
- Оставям тук чехлите й. - Златисти плажни чехли с черна подметка „Томи Хилфигър"37. Остави ги до дивана. - Носим един размер. Почти - усмихна се Дана.
Мену я изгледа косо. Така беше, но Дана беше малко по-висока.
- Какво е времето днес? - попита Калеб и погледна към черния прозорец на хола.
- Не е препоръчително да се излиза. Незнайно защо, днес е голяма жега. Дойдох през тунелите - отвърна Каал.
- Аз също - каза Дана.
- И аз - добави Мену.
- Значи не можем да излезем до вечерта - заключи Калеб. - Ако се събуди преди това, ще иска да си отиде, но няма да може. Не и докато не се стъмни. - И само ако той я оставеше да си тръгне.
- Сигурно ще е уморена - каза Мену.
- Ще почакаме.
Опита да отвори очи. Образите от онзи сън все още горяха в съзнанието й. Кои бяха онези хора? Защо тя се чувстваше, сякаш беше онова момиче? Бяха я нарекли Айлийн. Почти като истинското й име.
Господи, ако можеше да си спомни кои са...
Болеше я цялото тяло и вече се разсънваше. От толкова време не сънуваше.
Отвори очи, не без усилие.
Опита да привикне към светлината. Не беше много силна.
- Събужда се - чу мъжки глас.
Едно лице се показа пред нея. Фокусира погледа си. Мъж с дълга тъмна коса, небесен ангел, който я гледаше спокойно. Не... Дявол в човешки образ. Същият, който я беше завързал за леглото.
Изправи се стресната и седна на дивана. Нима на пода имаше поднос с храна? Храна за нея? Отровна, със сигурност.
- Чакай, чакай - казваше Калеб, вдигнал високо ръце. - Повече нищо няма да ти сторим.
- Разбира се. Да не би да остана нещо, което да не сте ми сторили...?
Ейлийн се разтрепери, сви колене и започна да се клати напред-назад. Кога ще свърши това мъчение?
Беше объркана. Забеляза, че някой е превързал китката й. Защо? Внезапна болка в слабините я сепна и я накара да изохка. Сложи ръка върху пъпа си, за да затопли мястото. Спомни си всичко и втренчи поглед в Калеб. Зад него Мену, Каал и Дана я наблюдаваха с очакване.
- Няма да ми направиш нищо ли? - изръмжа Ейлийн, като едва сдържаше гнева си.
Калеб я погледна отчаяно.
- Не, Ейлийн. Всичко беше грешка.
- Разбира се, че беше грешка... Казах ти го, глупако... Кучи син... - Скочи от дивана и тръгна към него, като влачеше със себе си металната стойка. Беше готова да го удари, но стойката й попречи. - Разбира се... Няма да ми сториш нищо, нали? Не мислиш ли, че вече стори достатъчно? Върни ми онова, което ми отне. - Беше се зачервила от гняв и леко й се виеше свят. Беше загубила много кръв. - Защо не умрях? Предпочитам го пред това да те видя пак.
Калеб се вцепени и усети горчив вкус в устата. Да й върне онова, което й отне. Как можеше да й върне девствеността? А баща й? Вълнуваше се повече за първото, отколкото за второто.
- Какво си й отнел? — попита сестра му. Като видя изчервеното му лице, разбра всичко. - Не ми казвай, че е била... - Думата „девствена" заседна в гърлото й от изненада.
- Той е изнасилвач. Насилник. Мъчител. Всичко лошо и откачено, което съществува по света. Такива сте ти и целият ти род. - Думите напираха в устата й и трябваше да ги изстреля. - Върни ми го. - Ейлийн усещаше, че сълзите я задушават. - Свиня, ще те убия...
- Ейлийн, нека ти обясня защо не можах да разбера това по-рано.
- Не искам да те слушам. Не искам да слушам никой от вас. Оставете ме да се махна оттук. - Стисна юмруци, като заби нокти в дланите си.
Косата й се спускаше по гърба. Очите й бяха синьо-сиви и бадемовидни, зачервени от болка и безсилие. Но... колко красива беше. Гневът зачервяваше бузите й и я правеше толкова привлекателна.
- Не се обиждай, но... Не можеш, момиче - каза Каал и сложи ръце в джобовете на черния си войнишки панталон.
- Не мога? Какво не мога... - извика тя обезумяла.
Ейлийн сграбчи иглата, която беше забита в ръката й, и я изтръгна със сила.
- Не прави така - каза Мену. - Все още си много слаба. Кръвта...