- Кръвта... - Погледът й помътня и се изпълни с отвращение.
- Ти ме ухапа, копеле проклето - каза тя със смръщено чело, като си спомни как Калеб засмука шията й. Хвана спринцовката и започна да дупчи банката с червена плазма, която висеше от стойката. Скъса я и тя протече в ръцете й. Хвърли я с всичка сила към гърдите на Калеб, като опръска тениската и лицето му. Той я хвана изненадан. - Ето ти храна, животно. На вас е необходима повече, отколкото на мен, пиявици... Искам да изляза оттук.
Калеб сбърчи чело. Не можеше да я обвинява, че се държи така. Беше изпаднала в истерия и не се страхуваше от тях.
- Защо не пиеш, чудовище? - попита го тя с остър глас. Каал и Мену избухнаха в смях. Дана наведе глава засрамена. Каал избърса с пръст една капка от лицето си и я поднесе към устата си.
- Ммм... хич не е зле - усмихна се подигравателно. Ейлийн продължаваше да гледа своето чудовище, адския демон, своя ангел на смъртта.
- Предпочитам твоята - отвърна Калеб накрая и пристъпи към нея. - Ела тук.
Ейлийн разтърси глава и го изгледа ужасено.
- Само да посмееш - каза тя и отстъпи назад.
- Не се страхувай от мен. Вече знам, че си невинна, няма да те нараня.
Ейлийн започна да се отпуска, но бързо се окопити.
- Не мислиш ли, че злото вече е сторено? Не се приближавай. Излез от главата ми. - Постави ръце на слепоочията си.
Огледа се притеснено и откри в желязната стойка за плазмата потенциално оръжие. Сграбчи я и я вдигна срещу Калеб като копие.
- Ще се превърна ли в една от вас? - Изгледа ги с омраза. -Ухапа ме... Вие сте вампири.
- Няма да се трансформираш, Ейлийн - каза Калеб и вдигна ръка да я успокои.
- Гледай ти, колко е войнствена... - възкликна Каал.
- Млъкни - каза му сухо Калеб, без да отделя поглед от Ейлийн.
- Колко време съм спала...? - Беше й трудно да говори за случилото се.
- Около шест часа - отговори Калеб.
Ейлийн изви леко устни, сякаш замисляше нещо. Усещаше вулкан от ярост и гняв в себе си.
- На какво се смееш, Ейлийн?
- Казах ти да не влизаш в главата ми... - изкрещя тя. Зачервените й очи бяха огромни.
- Калеб... - обади се Дана. Ейлийн имаше нужда да се успокои. Може би тя трябваше да поговори с нея чрез телепатия.
- Не - отвърна той на сестра си.
Калеб смръщи вежди. Да не влиза в главата й ли? С кого си мислеше, че говори? Той можеше да прави каквото си иска с нея. Ейлийн беше негова собственост от момента, когато я видя на прозореца на дома й. При други обстоятелства вече щеше да й е показал кой заповядва. Е, вече й го беше показал, припомни си с огорчение. Но не можеше да постъпи отново по този начин с нея. Не и след онова, което се беше случило и което беше открил. Просто нямаше как.
- Какво ще правиш с това? Да не мислиш, че искаме да се сражаваме с теб? - попита развеселен Каал.
- Да се сражавам? - повтори Ейлийн и стисна още по-силно металната стойка. - Не, застаряващ плейбой. Няма да се сражавам.
Каал изведнъж се вцепени, а Мену и Дана избухнаха в звучен смях.
- Харесва ми - каза Дана и кимна.
Ейлийн й хвърли презрителен поглед, но Дана не обърна внимание и продължи да се усмихва.
Защо всички се държаха, сякаш онова, което й бяха сторили, не беше нещо ужасно? Защо бяха толкова спокойни? Защото властта беше в техни ръце, но тя разчиташе на ефекта на изненадата.
Калеб се забави няколко секунди, преди да влезе отново в съзнанието й, и затова не разбра какво се кани да направи. Няколко секунди не му достигнаха, за да задържи Ейлийн, която скочи от дивана, изтича до черния прозорец и запрати металната стойка към стъклото.
Прозорецът се пръсна и слънчевата светлина проникна в цялата къща.
Изненадани от дързостта на момичето, четиримата ванири изтичаха да се скрият в кухнята. Слънчевите лъчи не стигаха дотам, макар че осветяваха просторния хол.
Момичето явно беше вложило доста сила, за да счупи прозорците. А и много хитро беше изчислила часовете, откакто беше там. Шест часа й беше казал Калеб. Когато пристигнаха, наближаваше четири през нощта. Предположи, че сега е около единайсет на обяд.
Ейлийн закри очи с опакото на ръката си и се опита да ги отвори леко. Когато големите й котешки очи привикнаха с дневната светлина, подпря ръце на рамката на прозореца, като внимаваше да не се пореже, и прескочи от другата страна. Озова се в голяма градина, добре оформена и поддържана. Наоколо нямаше други къщи.
Обърна се, за да огледа къщата. Дизайнерска постройка с правоъгълни форми. Помещенията във вътрешността обаче бяха овални. Но защо? Не можеше да отрече, че ванирите са много модерни, а също така и сноби.
Погледна към кухнята. Дотам не достигаха слънчевите лъчи, защото беше много отдалечена от прозореца.