Дишаше ускорено, а ръцете й продължаваха да треперят.
-По дяволите! Какво ще правим сега? - попита Мену и покри с тялото си Дана.
- Махни се от мен... - каза тя и го удари по гърдите.
Мену се изненада от това, което бе направил, и се изправи още щом тя го докосна.
- Няма защо да ми благодариш - каза той мрачно. Калеб се изправи полека и заслони с ръка очите си. Ейлийн очакваше, че именно той ще се надигне. Искаше да види със собствените си очи как ще избяга от него.
- Казах ти да се уверим, че си ме осакатил достатъчно, чудовище - каза тя с дълбок и уверен глас. - И че ако не го направиш и имам възможност, ще те открия и ще те унищожа. Няма да забравя какво ми стори.
- Тогава ела при мен - отвърна той и я подкани с ръка да се приближи. - Ела и ме унищожи. Но ме унищожи... в леглото -каза в съзнанието й със съблазнителен поглед.
Ейлийн стисна силно устни и почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват. Беше я погалил от разстояние ли? Не беше възможно.
- Ела ти - отвърна тя и вдигна брадичка. - А, забравих, че вампирите не излизат на слънчева светлина.
- Не сме вампири, Ейлийн - отвърна той.
- Вълкът си е вълк, макар и в овча кожа.
Ейлийн ce обърна и си тръгна, без да му обръща внимание. Трябваше да избяга.
- Чакай - извика Калеб. - Сбърках с теб, но не и с баща ти. -Не можеше да я остави да си отиде. Трябваше да я върне.
Ейлийн спря. Баща й? Не се беше сещала за него от момента, в който видя как умира в ръцете на Самаел. Трябваше ли да се чувства виновна?
- Ние, ванирите, имаме причини да го преследваме - обясни Калеб търпеливо. - Спомни си думите на Беата, онова, което се случи с Тор и с всички останали, които изчезнаха. Вашата фирма стои зад това, макар че ти не вярваш. Те са ловци. Залавят ни, защото мислят, че сме вампири, но не сме. Грешат.
- Това не е вярно. „Нюсайънтистс" не изследва същества, които не би трябвало да съществуват. Такива като теб - изрече тя с омраза. - Фирмата създава хирургически инструментариум, апаратура от последно поколение, ваксини и вещества, които да подобрят успеваемостта на рисковите операции. Нищо не знаят за психично болни като вас, нито за вампири, нито за Дракула, нито за любимата на Франкенщайн...
- Така ли - извика Мену иззад плота, без да се изправя. - Знаеш ли, създали са и една ваксина за теб. Специална, за момиченца, които трябва да забравят нещо. Не си диабетичка, Ейлийн. Лъгали са те, дрогирали са те през нощта, за да забравиш нещо, което вероятно си преживяла като малка... Нещо, което не са искали да си спомниш.
Ейлийн пребледня и преглътна.
- Лъжеш - изкрещя тя.
- Не лъже. - Калеб тръгна към нея и спря точно на границата между сянката и светлината. - Откога не сънуваш?
Ейлийн се загледа в него. Там, сред сенките, приличаше на привидение.
- Какво?
- Откога не сънуваш? - повтори той по-бавно. Ейлийн започна да се олюлява, но не отговори.
- Когато идваше Виктор, твоят лекар... - продължи Калеб.
- А, значи сега е „моят лекар"? - попита тя и излезе от транса. Според Калеб Виктор беше неин любовник. Почувства как буца засяда в гърлото й, а очите й започнаха да парят. Беше се почувствала толкова безпомощна в ръцете му.
Калеб поиска да изтича към нея и да я утеши. Да я прегърне и да я люлее, така че никога вече да не я види да плаче.
- Когато той идваше и те инжектираше, веднага ти се доспиваше, нали?
- Той контролираше диабета ми.
- Не, Ейлийн, лъгали са те.
- Защо ще правят нещо подобно? - Гласът й трепереше от мъка. Не й достигаше въздух. Трябваше да се измъкне някак оттам.
Да тича, да забрави, да разбере. Не биваше да вярва на нищо от онова, което й казваха. Беше силна.
- Все още не знам. Ако останеш, ще направя всичко възможно да разбереш какво са ни сторили и да откриеш защо са постъпили така с теб. Моля те, не си отивай.
Молеше я. Не можеше да повярва. Къде беше животното насилник отпреди няколко часа? Не разбираше. Не можеше да я разиграва както си иска. Откъде се появи това изненадващо уважение?
- Не ме интересува какво са ви сторили. Не ме интересува какво искаш от мен. Искам само да си отида и да забравя всичко. Да направя така, сякаш никога не си влизал в стаята ми, сякаш никога не сте убивали баща ми, сякаш никога... не си ме връзвал за леглото и... - Тя стисна очи, за да прогони спомена, и разтърка китките си. - Не искам да те виждам никога повече. Никой от вас. Ако ме оставите на мира, няма да кажа нищо. - Така ли? Това няма да стане. Щеше да отмъсти. Щеше да отмъсти на всички тях.
- Не можеш да си отидеш сама - прошепна той.
- Само гледай - предизвика го.
Тръгна и Калеб я изгуби от поглед. Не можеха да излязат. Щяха да загинат, изпепелени от слънцето. Един-единствен лъч върху кожата им и щяха да пламнат като факли.