- Повикайте всички ванири от Блек Кънтри38. Да излязат по улиците на свечеряване и да я търсят - нареди Калеб. - Не можем да я оставим сама.
- Така ли? - попита Каал с недоумение. - Тя е твърдо решена да забрави всичко...
- Няма да го забрави - каза Дана. - Няма да го направи, уверявам ви. И ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ще ни предаде.
- Трябва да я намерим. - Калеб се прикри зад плота, докато слънцето престана да грее от прозореца.
Не можеше да я остави сама. Тази жена беше тежко ранена и не можеше да се справи сама. Не, нямаше да се отделя от нея.
6.
Ейлийн не знаеше от колко време тича, но го правеше без посока, отдалечаваше се от онази къща, от онези чудовища, от онази странна реалност, в която изведнъж беше попаднала. Влачеше крака, защото нямаше сили да сгъва коленете си. Гравитацията я теглеше надолу. След няколко часа слънцето щеше да залезе и те щяха да тръгнат да я търсят, беше сигурна. Бяха вампири. Вампирите имат кучешки зъби и смучат кръв. И те това правеха.
Не искаше да мисли много, болеше я главата, чувстваше слабост. Искаше само всичко това да свърши.
Беше в Англия, на място, наречено Дъдли, в рамките на Бирмингам. Това знаеше. Беше прочела табелите по магистралите, когато я доведоха с колата. Полугола.
Проклети копелета.
Погледна краката си. Носеше чехли, дънки и потник. Да не би да са мислели, че като й се извинят и й дадат дрехи, тя ще забрави всичко?
Подхлъзна се и щеше да падне. Вървеше по широка тревна площ. На хоризонта се виждаше индустриална зона. От комините на фабриките излизаше гъст черен дим.
Помисли си, че там е доста замърсено. За щастие беше слънчево, но тя знаеше, че Англия се слави като страната на облаците и дъждовете.
Ако фабриките изпускаха такъв гъст дим, със сигурност спомагаха за оформянето на тъмен слой облаци над целия район, поне над Дъдли.
Изобщо не познаваше тези земи. Само Лондон, от едно седемдневно пътуване от института. Но не посетиха други селища в околностите. Поне английският й беше перфектен и нямаше да има проблем с общуването. Голяма утеха, няма що... След всичко, което се беше случило... Прииска й се да се изсмее.
Погледна небето. Е, мястото не беше отблъскващо. Просто трябваше да открие положителните му страни.
Тананикаше, за да успокои нервите си. Бяха я отвлекли, бяха убили баща й пред очите й. Бяха разкъсали дрехите й, бяха я удряли и докосвали без капчица уважение, бяха я обиждали и освен това я бяха завързали с колан за легло, сякаш е порноактриса, която обича садомазохизма. Престана да пее.
Калеб беше отнел девствеността й като хищник.
Защото тя се съпротивляваше. Беше груб, истински звяр в началото, но след това... След това нещо се беше променило, в момента, в който беше разбрал, че е девствена.
Докосваше я, за да я възбуди, за да открие удоволствието, и започна да се движи по-нежно. Дълбоко, но нежно. И тя беше изпитала наслада, несъмнено. Два пъти (без да броим онзи в колата), преди да усети устата му на шията си. Знаеше, че трябва да се чувства обидена и унижена. И голяма част от нея се чувстваше така. Интимността с ванира обаче беше оставила следа у нея.
Изведнъж спря и разтвори широко очи. Постави лявата ръка на шията си, там, където беше пил от нея. Беше я ухапал. Беше забил кучешките си зъби, беше я облизвал и пил от нея, сякаш тя щеше да утоли жаждата му.
Като си спомни това, вратът и едно място много по-надолу започнаха да пулсират и космите по ръцете й настръхнаха.
Да не би да й беше харесало? Не, Ейлийн... Как можеш дори да си го помислиш? Ядоса се на себе си.
Когато той я ухапа, тя започна да вижда бели звездички пред очите си. Усещаше, че плува, че се носи над леглото, а ръцете му бяха като нагорещено желязо около кръста й. Дланите му обхващаха здраво задните й части.
Отново вървеше без посока, усещаше болка при всяка стъпка. Чувстваше сърбеж по някои части от тялото. Интимни места. Например слабините.
Нямаше точна представа от колко време тича, но беше убедена, че са повече от три часа.
С кого можеше да говори? Нямаше пари, нито една лира, за да се обади в Барселона. Ако говореше с полицията, щяха да й се изсмеят. Кой щеше да й повярва? За Бога, кой вярваше във вампири?
Единственото сигурно нещо беше, че бяха убили баща й. Баща й беше мъртъв. Защо не можеше да пророни и една сълза за него?
„Няма за какво да плача", отговори си сама. Нито един спомен, нито една ласка, нито една добра дума. Нищо. Беше толкова странно да види как баща й умира и да остане толкова безразлична. Нямаше мили спомени или нежни думи. Нямаше съпричастни жестове или топли прегръдки. Болеше я повече от тази емоционална празнота, отколкото от факта, че той беше мъртъв.