Дали беше истина? Наистина ли компанията бе замесена в преследването на ванирите? Това беше нещо свръхестествено. Не можеше да е вярно. Или можеше?
Побъркваше се. Ако разкажеше на Габриел и Рут, щяха ли да повярват?
Трябваше да намери начин да се върне в Барселона. Имаше нужда от тях. Имаше нужда от хората, които я обичаха, които й даваха топлина. Сигурно се питаха къде е. Чуваха се всяка сутрин. Вероятно се чудеха защо не могат да я открият.
Ами диабетът? Виктор щеше да отиде вечерта в дома й, за да й постави инсулин. Ами ако не беше инсулин, както каза Калеб? При всички положения тя нямаше да е там, когато Виктор отиде да я види. Нито баща й.
Микаил беше мъртъв. Майчице... какво да прави?
Телефонна кабина. Телефонна кабина и някой добър човек, който да й заеме пари, за да се обади на някой от тримата. Това й трябваше.
Трябваше да дойдат в Лондон, за да я намерят, но тя някак си щеше да стигне до столицата.
Все още обаче не беше срещнала нито един англичанин, освен онези чудовища.
Тичаше към индустриалната зона. След половин час беше там.
Оказа се жилищен комплекс. Център на някакъв град. Покрай улиците се издигаха къщи, а една табела сочеше името на това място. Седгли39.
Къщите бяха в типичен английски стил - от червени тухли, еднакви, с бели прозорци. Някои имаха калуна40 на входа и паркирани коли отпред. Ако позвънеше някъде, със сигурност щяха да й отворят. Но не и в този вид. Отхвърли идеята.
Размина се с група младежи. Говореха оживено и се смееха. Бяха далече от кошмара, който тя преживяваше. Не трябваше да привлича вниманието им. Нямаше причина да им обърне внимание, нямаше защо да се загледа в тях, освен защото имаше нужда от помощ и защото един от младежите, високо едро момче, с розови бузи и руса коса, носеше жълта тениска с надпис на английски: „Опознай мъжете на Улвърхамптън".
Дъхът й секна. Не можеше да си поеме въздух. На улицата имаше пейка и тя седна, за да се успокои. Когато кръвта отново нахлу в мозъка й, започна да си спомня какво беше сънувала.
Татко и мама оставихме два подаръка за теб. Заровени са под магическия камък под моста на Уест Парк. Помниш ли камъка, слънчице мое? Помниш ли Улвърхамптън?
Опря лакти на коленете си и стисна глава.
Този сън... тя ли беше момичето, на което говореха онези хора? Но... как беше възможно? Не си спомняше нищо подобно?
Вдигна глава и се огледа. Всички минувачи я гледаха учудено. Кой знае какъв вид имаше... Потна, изтормозена...
Без да се замисли, спря младежите и се обърна към момчето с тениската.
- Имам нужда от помощ, загубих се - каза възможно най-спокойно.
- Добре ли си? - попита я загрижено момчето. Погледна раните по лицето й.
- За това ли говориш? - Посочи лицето и китката си. - Стана онзи ден. Паднах... от един мотор.
Момчетата се спогледаха с недоверие.
- Трябва да стигна до Улвърхамптън. До... до Уест Парк. Пристигнах с приятели от Барселона. Разглеждахме Седгли, но се отделих и ги загубих от поглед. Автобусът, който ни докара тук, вероятно е тръгнал. Сборният ни пункт е Улвърхамптън. Трябва да пристигна преди седем вечерта. Но не мога да отида, защото... защото чантата с портфейла и мобилния ми телефон остана в една от моите приятелки. Сега не мога да ги открия и нямам пари, за да стигна дотам. - Откъде й идваха наум тези лъжи?
Момчето се усмихна и погледна тениската си.
- Вероятно знаеш, че съм мъж от Улвърхамптън, нали? - Посочи надписа и емблемата с форма на вълча муцуна.
- Е - каза тя и го дари с прелестна усмивка, - явно това показва твоята тениска. Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?
- Можем да те заведем, ако искаш - каза той. - Живея там и съм с колата. Нали не мислиш да отидеш пеша?
-Ами... да.
- Не е много далече с кола. Пеша обаче пътят е около четири часа и половина.
- Ужас. - Погледна златистите си сандали. Нямаше да може да ходи още дълго. Раните по краката я боляха.
Момчето погледна как е обута и я окуражи.
- Не се срамувай... - изчака тя да каже името си.
- Ейлийн. - Подаде му ръка и той я пое.
- Аз съм Боб. Приятно ми е.
- И на мен.
- Значи да те закарам?
Ейлийн се поколеба за миг
- Не се притеснявай. Ако искаш, ние също можем да дойдем -каза друго момче от групичката, по-високо и слабо от Боб. - Боб е много опасен за хубави момичета като теб.
Тя се престори, че не го чува. Последното, от което имаше нужда, беше още мъжко самочувствие. Достатъчно голяма доза беше получила от чудовището Калеб. Не знаеше дали може да им се довери. Но реши, че не е възможно всички да са злодеи.