- Не искам да ви притеснявам - каза тя и прехапа устна.
- Спокойно, няма проблеми. Аз тъкмо щях да се прибирам натам - отвърна Боб.
Не. Това момче нямаше да я нарани. Изглеждаше добър човек.
- Ще стигнем за двайсет минути, ще видиш - настоя той.
- Колко е часът сега? - попита го тя.
- Пет и половина.
Беше вървяла повече време, отколкото предполагаше. Страхът е способен да инжектира голяма доза адреналин.
- - Добре, Боб. Имам ти доверие.
След като седна на предната седалка в червения фолксваген, потъна в спомена за съня си. Не разбираше защо беше решила да му обърне внимание, нито защо бързаше да стигне до Уест Парк. Предишният й план беше да намери някоя телефонна кабина и пари, да се обади в Барселона да дойдат да я вземат. Намеренията й обаче се изпариха, когато дойде на това място и срещна момчетата.
Ами ако това беше някакъв знак? Е, сега щеше да разбере.
- Сигурно много си се притеснила, когато си се оказала сама в непозната страна и без пари...
Ейлийн се изкашля и погледна Боб. Най-накрая беше попаднала на добър човек. Възпитан и учтив, готов да й помогне, без да иска нищо в замяна. Беше млад, на не повече от трийсет години.
- Да, малко се изплаших - отвърна леко засрамена.
- Аз също бих се изплашил.
Ейлийн го изгледа от горе до долу. Едър, здрав, с мускули на щангист, които биха стреснали мнозина.
- Да, със сигурност - каза тя и се опита да се усмихне.
- Разбира се, че не. - Той избухна в смях.
Колко бързо се променя животът, мислеше си тя, като гледаше през прозореца. Седеше в кола, с момче, което не познаваше, водена единствено от интуицията си, която й говореше, че Боб не е лош човек. Объркана, в преследването на един сън. Първият, който имаше от седемгодишна.
- Искам някой ден да отида в Барселона. Имам познати, които са ходили там, и разказваха за чудеса.
- Ами градът наистина е красив и пълен с култура - каза тя. Чувстваше се длъжна да разговаря със своя спасител. - Почти винаги е слънчево, плажовете са невероятни, а нощите - топли и изпълнени с весело настроение. Храната е превъзходна. Оттам е и най-добрият футболен отбор в света.
- Футболен клуб „Барселона" - каза Боб.
- Точно така.
- Обичаш ли спорта, Ейлийн?
- Много. Всякакъв спорт, но най-много харесвам футбола и отбора на Барселона.
- Добре, няма да споря, че най-добрият футболен отбор в света е от твоя град, но вторият най-добър е „Улфс". Ще ти дам два билета, за да ги гледаш на летния турнир, който организират. Докога ще си тук?
Не знаеше. Зависеше от това, дали Калеб и неговите хора ще я намерят.
- Скоро ще си тръгна - отвърна тя, с надеждата, че думите й ще се сбъднат.
- Добре. Тогава ще ти дам билетите и ти ще прецениш дали можеш да отидеш да ги гледаш, преди да заминеш. - Отвори жабката с лявата ръка, извади два билета и й ги подаде.
Ейлийн ги взе, кимна и отново се загледа през прозореца. Последното, което искаше, беше да гледа футболен мач, а още по-малко да говори с някого. Беше на път да се отпусне и да заплаче след всичко, което беше преживяла.
Пристигнаха в град. пълен с живот, магазини и много атмосфера. Минаха покрай една прекрасна църква.
- Църквата „Свети Петър". Красива е, нали? - посочи Боб. - Тук има от всичко. Художествени галерии, театър, магазини, паркове... От началото на юли ще се превърне в град без вреден дим. - Постави два пръста върху устните си и се престори, че пуши и се задушава.
- Окончателно забраняват тютюнопушенето?
- Да. Няма да може да се пуши на обществено място. Супер.
- Да. Пушенето убива - измърмори тя иронично. След кошмара, който беше преживяла, въпросът „за" или „против" пушенето й изгледаше смешен.
Боб се съгласи и включи десния мигач. Беше типичен англичанин. Много възпитан, голям кавалер и в същото време - много разглезен. Но беше с добро сърце и напълно безобиден.
- Разгледа ли вече града? - попита я той, погледна в огледалото за задно виждане и зави.
- Малко. - Беше й неприятно, че го лъже.
- Има туристически информационен пункт до Уест Парк. Ще ти дадат чудесни пътеводители.
- Наблизо ли живееш? - попита тя. Нямаше да е лошо да има някакъв контакт, за всеки случай.
- Живея близо до кинокомплекса на Улвърхамптън.
Спря колата. Намираха се пред огромен парк със зелена трева, много подреден и добре поддържан, пълен с дървета и очарователни пътечки, които се губеха сред растителността.
- Е, това е мястото.
Ейлийн кимна и сви притеснено устни. Как щеше да му се отблагодари за това, което беше направил за нея?
- Боб, не можеш да си представиш каква услуга ми направи.