- В замяна можеш да дойдеш на турнира — усмихна се той и разтвори широко очи.
- Ще направя всичко възможно. - Тя се наведе и го целуна по бузата. Заслужаваше, беше нейният кавалер.
- Уау - изчерви се той. - Почакай. - Извади портфейла си и й подаде пет лири. Написа телефона си на лист и също й го даде. — Ако имаш нужда от мен, потърси ме на този номер. Ако не намериш приятелите си, използвай парите, за да им се обадиш и да ги откриеш. Бих ти дал мобилния си телефон, но не го нося.
Тя стисна ръката му с благодарност.
- Боб, ако не се видим повече, ще запазя този номер. Ще ти се обадя, за да съм сигурна, че когато дойдеш в Барселона, ще мога да ти покажа града.
- Ейлийн, познавам следите, които оставят ударите с юмрук -каза тихо той. - Самият аз съм боксьор. Моля те, ако имаш нужда от помощ, не се колебай да ми се обадиш.
Тя пребледня. Как искаше да му разкаже. Боб се усмихна, а Ейлийн се усмихна тъжно. Така се разделиха.
Имаше добри хора по света. Много добри хора в Англия, в Улвърхамптън. Не всичко беше лошо все пак. Беше убедена, че отново ще види Боб.
Изведнъж се озова сама пред парка, който я караше да се чувства малка, не само на ръст, а и на години. Интересно усещане.
Тръгна по една пътека и почувства, че кожата й настръхва. Явно си спомняше мястото. Но това беше невъзможно, защото никога не бе идвала тук. Ухаеше на мокра трева, на лято и на сладка мъгла, вдясно имаше мост, под който криволичеше река.
Сърцето й замря. Мост.
Ръцете й започнаха да се изпотяват и трябваше да се наведе и подпре на коленете си, за да си поеме дъх. Не беше добър момент за панически пристъп.
Хората минаваха покрай нея като в най-обикновен ден. Но това не беше обикновен ден. Група вампири я бяха отвлекли и беше сънувала спомен за живота на една двойка и тяхната дъщеря. Освен това беше загубила баща си и... своята девственост. Най-много я болеше от начина, по който се беше случило. Трябваше да престане да мисли за това и да се концентрира върху съня си.
Мястото. Онези хора. Мостът.
Сви встрани от пътеката и се строполи на земята. Над поляната летяха калинки, а при реката - пеперуди. Седна и обгърна краката си.
Всички инстинкти й говореха, че се намира на правилното място и в точното време, че преди много време някой е скрил подарък под този мост, под един магически камък. Не много голям, но особено очарователен мост.
Една сцена премина през съзнанието й. Мъж и жена я прегръщаха. Беше лятна нощ. Рожденият й ден. Една тухла от моста беше отместена и те сложиха нещо вътре. После отново поставиха тухлата.
Разтърси глава и я хвана с ръце. Трепереше.
Явно беше болна. Нямаше друго обяснение. Онази сцена беше някаква халюцинация.
Не. Не беше халюцинация. По дяволите, Ейлийн, събуди се... Беше я ухапал най-красивият и зъл мъж, когото беше срещала през живота си. Беше я ухапал с вампирските си зъби. Беше ходила в подземията и срещнала така наречените ванири. Беше сънувала друг живот, който вероятно и непонятно как някога е бил неин. Какви бяха спомените й преди седемгодишна възраст? Къде са били досега?
Момичето от съня се казваше Айлийн. С „А", не с „Е", но имената бяха почти еднакви.
Калеб беше прав. Диабетът й беше перфектно контролиран, никога не беше имала проблем. Кога я диагностицираха? На седем години. Какво се беше случило? Помнеше ли да се е чувствала зле или да е имала припадък, за да диагностицират това заболяване? Не. Всъщност не помнеше нищо преди това.
Калеб беше прав. Когато Виктор я инжектираше, не минаваха и десет минути и тя изпадаше в безпаметно състояние до следващия ден. След диабета престана да сънува. А преди това сънувала ли е?
Както и да е. Все още беше жива и имаше възможност да разбере дали този сън е кадър от живот, който бе загубила сред остатъците от паметта си.
Беше слънчево, но на дневна светлина не можеше да отиде под моста. Пазачите в парка щяха да я видят. Щеше да изчака да мръкне, макар че рискуваше с тъмнината да дойдат Калеб и неговият клан.
Протегна се и се отпусна, без да иска, без да може да повярва.
В дванайсет часа ставаше на двайсет и две години. Вече нямаше да е същата. И как можеше да бъде?
Замисли се за плановете, които имаше - проекта за специализация в Лондон, желанието й да помага на обществото чрез нов обучителен метод. Вече не можеше да следва мечтата си.
Едва успяваше да запази разсъдъка си; какво оставаше да преподава на някого. Онези хора й бяха отнели всичко, но нямаше да остане със скръстени ръце.
Първо щеше да се опита да разбере какво се случва с нея и защо в главата й нахлуват чужди спомени. После щеше да провери с какво действително се занимава фирмата на покойния й баща. Ако Калеб казваше истината, не можеше да позволи нещо подобно. Убиваха същества, които имат деца. Деца, които бяха различни и страдаха. Децата са си деца, независимо от произхода им.