Предполагаме, че се опитват да извлекат нещо от нашите тела, нещо, което вампирите или дори хората искат. Въпреки че не знаем със сигурност за какво става въпрос, вероятно е свързано с някакви генетични мутации.
Айлийн е на невероятните и крехки четири години. Запленени сме от нея.
Тези убийци ни преследват от вчера. Върнахме се в Дъдли, за да предупредим ванирите, но смятаме, че ловците вече имат хора, които работят за тях тук, в Блек Кънтри. Няма как да се движим, без да будим подозрения, и мислим, че ни преследват. Не можем да ги отведем нито при ванирите, нито при берсерките. Бих искала да предупредя баща ми. Надяваме се Самаел да извести всички. Преследват ни цели глутници. Страх ме е да си го помисля, но смятам, че знаят, че сме двойка от различни раси и от тази двойка се е родило дете. Страх ме е за Айлийн... Мисля, че се интересуват много от нея. Тези хора са се организирали и разпределили по онези места на земята, където се срещат нашите раси, и се възползват от слабата комуникация помежду ни.
Ейлийн премина на следващата страница, но тя беше празна. Слънцето залязваше, идваше тъмнината, нощта. Започваше да губи съзнание, тялото й се сви в още една конвулсия, която разтърси вътрешностите й и я накара да застане на четири крака. Поиска да повърне, но нямаше нищо в стомаха. Само жлъчен сок. Жлъчката оставаше в гърлото й и горчеше.
Още една конвулсия. Ставаха по-чести и по-силни.
Тя ли беше Айлийн?
Въпросите се трупаха безспир, а проклетата болка и разтърсващите спазми не й даваха мира.
Хаде... Хаде се беше трансформирала на 22 години. След дванайсет часа през нощта тя щеше да бъде на същата възраст. Не можеше да има толкова случайности...
Не, за Бога. Слънцето се беше скрило. Чу как някакво куче вие и огледа парка. Наистина беше сама.
Следващата конвулсия я накара да падне настрани и да се свие на кълбо. Изръмжа и зарови глава в тревата. Притисна книгата към себе си.
Умираше и нямаше да издържи още дълго.
Още една конвулсия. Остави я с отворена уста. Отчаяно се опитваше да диша, да си поеме въздух. Сълзите замъгляваха очите й. Вече не можеше да се движи. Гледаше земята.
Два чифта сандали „Куиксилвър"41 спряха пред нея. Големи крака с добре изрязани нокти и мъжко окосмяване.
Не можеше да вдигне поглед към тях.
- Я виж - каза един от тях. - Миризмата е от нея.
- По дяволите, някой вампир е изчукал това момиче - каза другият с презрение.
Видя как тъмно мургаво лице с ъгловати черти се навежда, за да я погледне в очите. Косата му беше много къса и платиненоруса.
- Мисля, че в момента претърпява мутация. - Погледна я в лицето и постави ръка на челото й. - Гори.
Пъхна едната си ръка под краката й, а другата - под раменете й и я вдига с лекота. Тя не пускаше книгата.
- Madadh-allaidh - каза тя без сили. Спомни си думите на Тор, от съня. Улвърхамптън... Madadh-allaidh.
- Каза ли онова, което си мисля, че каза? - попита другото момче.
- Нас ли търсеше, малката? - попита този, който я носеше. -Кажи ми, кой ти стори това?
Още една конвулсия и позив за повръщане. Този път повърна кръв върху тениската на момчето.
- Ще те заведем на по-уютно място - каза той спокойно. - Тялото ти се променя, мила.
Ейлийн се вкопчи в тениската му и зарови глава в широкото му рамо. Не издържаше повече и не се притесняваше, че я носят на ръце.
Калеб беше притеснен. Прекосяваше небето към центъра на Дъдли. Ейлийн вероятно беше там, не можеше да е стигнала много далече. Откакто беше престанал да я вижда, тялото го болеше и в стомаха му се беше образувала празнина. Тя му беше възвърнала аромата и вкуса. Засищаше вечния му глад.
Не искаше да повярва, че тя е неговата саraid, но сърцето, тялото и членът му говореха, че това е така. Невероятно. Шега на съдбата.
Коя беше Ейлийн? Защо Микаил я е дрогирал? Спря върху покрива на една от къщите в градчето.
Нямаше много движение по улиците. И все пак някакви хора разхождаха кучетата си.
Калеб се опита да установи телепатична връзка с нея. Вече беше пил от кръвта й. Вече можеше да говори с нея, но сигналът, който тя излъчваше, беше слаб. Преди, когато тя беше под слънцето, не можеха да се свържат. Отражението на светлината в съзнанието й му пречеше. Сега вече беше нощ и всички бяха излетели вкупом, за да я търсят. Само той обаче можеше да я контролира по този начин.