Ейлийн... къде си?
Зачака отговор. Смръщи се и опита отново.
Ейлийн, знам, че нямаш сили. Ела при мен и аз ще се грижа за теб. Всичко това ще мине. Ще видиш.
Чу раздирано от болка пъшкане. Цялото му тяло се напрегна. Уплаши се за нея. Тя страдаше физически.
Ангелче, кажи ми къде си.
Върви на майната си.
Добре. Неговото борбено момиче все още имаше сили да се противи. Но беше много слаба. Изпитваше болезнена агония. Опита се да проникне в главата й, да разбере къде е.
Не си го и помисляй, чудовище.
Калеб отново се засили и прелетя над Дъдли. Водеше го най-вече интуицията. Беше успял да види центъра на Седгли. Да не би да е успяла да стигне дотам?
Къде си?, попита я и стисна устни. Отчаяно искаше да я намери и да я затвори в дома си, за да й поиска прошка, както той умееше.
Спокойно, момиче, ще се оправиш. Сега само имай още малко търпение...
Какъв беше този мъжки глас? Какво беше това? С кого беше Ейлийн? С мъж. Ейлийн беше с някакъв мъж и той се грижеше за нея. По дяволите... Напълно непознато за него усещане премина през вътрешностите му и напрегна всичките му мускули. Ейлийн беше негова преди няколко часа. Само негова. С кого, по дяволите, беше сега? Изръмжа гневно и го обзе неконтролируемо желание да откъсне главата на мъжа.
Кой е той?
О, Господи...
Какво? Какво става с теб?
Почувства болката й. Нещо я разкъсваше.
Ейлийн изкрещя с всички сили. Не преставаше да се поти и не можеше да отвори очите си. Последният път, когато стори това, някаква силна светлина я беше заслепила.
Калеб потрепери.
Ейлийн, идвам веднага при теб. Насочи ме къде си. Ейлийн?
Тя не отговори и мисловната връзка прекъсна. В този момент силите напуснаха Калеб, който прелиташе между Улвърхамптън и Дъдли. Той падна на земята и дъхът му секна.
- Не, Ейлийн...
Не я откриваше, не я чувстваше. Не можеше да е умряла. Беше силна като никоя друга. Не, усмихна се с облекчение. Не е мъртва. Усещаше го.
Болката по нея, съчувствието, което разяждаше съвестта и сърцето му, безчувствено от хилядолетия, бяха изтощили силите му.
Беше ли Ейлийн неговата caraid? Беше ли възможно неговата caraid да го мрази толкова силно? Беше ли способна да му прости? Като си припомнеше отново всичко, беше убеден, че отговорът е отрицателен.
7.
- Бягай, Айлийн... Бягай, Айлийн... Не гледай назад...
Споменът за гласовете на майка й и баща й се смесваше с вятъра и стъпките на мъжете, които я преследваха. Дишаше учестено, страхуваше се да погледне назад. Една ръка я сграбчи за врата, просна я на земята и нещо я удари по главата. Остана с полуотворени очи, но не беше в пълно съзнание. Видя някакво лице с бяла брада и орлов поглед, което се наведе над нея. Микаил, малко по-млад. Бедрото му беше раздрано на три места.
- Можеше да я убиеш, глупак! - скара се той на онзи, който беше ударил.
- Мисля, че е в шок.
- По-скоро е в безсъзнание. Вдигни я, ще я вземем с нас. Ще видим как можем да я използваме.
- Ами родителите й?
- Те ще бъдат в основата на изследването. Но преди това ме остави за малко с майката. Ще съжалява, че ми разкъса бедрото. По дяволите, може да окуцея - промърмори гневно.
Беше съмнало. Или беше умряла. Не знаеше. Беше сънувала събитията от деня, в който беше загубила родителите си. Сега беше убедена, че те са истинските й родители.
Беше си спомнила деня, в който беше паднала в безсъзнание на тревата и Микаил я беше отвел със себе си.
Микаил куцаше по вина на Хаде. Беше го ранила лошо, за да се защити.
Трябваше да е изненадана от откритието, че той не е баща й, но не беше. Напротив, чувстваше се спокойна и в мир, за първи път от... както и да е, никога не се беше чувствала така.
Да, тя беше Айлийн. Дъщерята на Тор и Хаде. Не знаеше със сигурност какво се беше случило с нея през онази трагична нощ. Бяха ги преследвали, но не помнеше нищо друго. Помнеше обаче тях. Можеше да си спомни как обожаваше майка си Хаде и колко обичаше баща си Тор. Чувстваше тяхната любов, която сега беше част от кръвта й, от сърцето й. Радостта от това, че е била наистина обичано и защитавано дете изпълни изтерзаната й душа. Закри лице с ръцете си и заплака.
Имаше нужда да се разтовари. Твърде много вълнения за кратко време. Когато се успокои, не знаеше какво ще стане с нея от този момент нататък, но знаеше, че нищо няма да бъде както преди и тя трябва да се приспособи. Беше убедена, че ще го направи. Винаги е била практична.
Трябваше да го направи, трябваше да открие смисъла на всичко, което се беше случило с нея. По някакъв начин да започне да контролира живота си.