Разтърка очи с превързаната си ръка и с изненада забеляза, че не я боли. Погледна китката си. Дори не изглеждаше подута, а беше счупена предишната нощ. С учудване започна да развързва превръзката и я махна.
Невероятно. Китката й беше оздравяла напълно, сякаш никога не беше чупена.
Надигна се леко. Намираше се в облицована с дърво стая. През прозореца нахлуваше утринната светлина и се разкриваше красива гледка на дървета и планини. Нямаше слънце, но тази облачна сутрин й хареса.
Чувстваше се като нова. Беше дяволски гладна и имаше нужда да се изкъпе. Опипа около себе си. Ами книгата, ножът?
Изправи се с един скок и се вцепени. Погледна стъпалата си, краката си... За Бога, пак й бяха събули панталона. Каква беше тази мания на всички да я събличат...
Погледна гладкия си корем, гърдите и докосна лицето си. Нещо се беше променило. Какво?
Потърси огледало в стаята и докато се въртеше наоколо, вратата се отвори.
Влязоха две високи атлетични момчета. Бяха подстригани много късо, по войнишки и имаха много тъмна кожа. Косата на единия беше черна, а на другия - толкова руса, че изглеждаше бяла. За него имаше бегъл спомен.
Този с почти бялата коса носеше дървена обица, която пронизваше ухото му като гвоздей.
Другият носеше такава обица на веждата си. Очите му бяха невероятно големи, а устните - плътни. И двама бяха много красиви.
Приближиха се. Единият застана пред нея, а другият зад нея.
- В името на Один... - каза брюнетът. - Направо да те изяде човек, красавице.
Ейлийн вдигна вежди и ги дари с лека полуусмивка.
- Върнете ми панталона. — Беше нервна, но не и уплашена. Чувстваше се добре. Лицето й беше спокойно, но тонът беше твърд и настойчив. Кога се бе научила да говори толкова студено и високомерно?
- Ммм... - Този с бялата коса хвана един кичур от косата й и го помириса. - Кой беше вампирът, който те е оправил, скъпа? Ще го убием. - Наведе се и подуши врата й.
- Вампир? Откъде знаеш, че...? - Отдръпна се рязко от него. Вече никой нямаше да я пипне с пръст.
- Миришеш на него - каза й брюнетът и повдигна брадичката й с ръка. - Белязал те е.
- Не. Това на лицето не ми го направи той...
- Лицето ти е супер, красавице. Аз говоря за кожата ти, за аромата ти. Оставил е своя аромат - прошепна брюнетът и я погледна изненадано в очите. - Майчице, очите ти са...
Ейлийн опипа бузата и устната си. Не усещаше нито болка, нито подутина. Опита да се отдръпне от тях.
- От парка ли ме доведохте? Какво ми се случи? Дайте ми огледало.
- Значи все още не си се видяла... - промърмори развеселено русият.
Тя започна да се изнервя.
- Оставете момичето на мира - нареди един глас от вратата. Някакъв мъж на около петдесет години, доста висок, с дълга черна коса и светлозелени очи, се приближи към нея. Носеше дънки, планинарски обувки и риза на червени и черни карета.
- Айлийн. - Той наведе глава за поздрав.
Тя го изгледа с присвити очи. За първи път я наричаха така.
- Откъде знаеш коя съм?
- Заповядай. - Подаде й книгата и ножа. - Още не мога да повярвам, но много приличаш на нея.
Тя пое предпазливо двата предмета.
- На кого приличам? - попита нетърпеливо.
- Същата си като майка си. Хаде.
Тя преглътна. Зарадва се, но й беше трудно да го приеме.
- Предполагам, няма да ми повярваш, ако ти кажа, че не си спомням добре майка си. Нито баща си. - Двамата младежи изръмжаха като кучета, но тя не им обърна внимание. - Кои сте вие?
- Мълчете - нареди им по-възрастният. Погледна я втренчено и се усмихна. - Имаме много да говорим, но преди това - хвана я за раменете, отвори вратата на банята и я заведе пред голямото огледало до ваната - огледай се.
В името на всички богове... беше се променила. Тялото й беше същото, но по-гладко и меко, както установи, когато докосна корема си. Черната й коса блестеше, сякаш излизаше от фризьорски салон.
Лицето й. Беше същото като преди, само дето, ако преди беше красиво, сега... Не знаеше как да го обясни, но ако преди привличаше вниманието, сега щеше да го привлича... много, много повече.
Тогава забеляза голямата промяна. Очите й. Вече не бяха синьо-сиви, а с цвета на камбанките през пролетта. Толкова светлолилави, че изглеждаше невъзможно за човешки очи. Очите на Тор са били такива, когато са го трансформирали. Така пишеше в книгата.
Кой го е трансформирал? И защо? Имаше толкова въпроси без отговор.
Като начало, първият. Тя все още ли беше човешко същество? Отвори уста и оголи гъбите си. Те бяха по-бели от обикновено, а с езика си усети, че кучешките са по-остри от преди. На пръв поглед никой не би го забелязал, но ако се вгледаш внимателно, имаше разлика. Синината на бузата й беше изчезнала. И устната й вече не беше разцепена.