- Ас, пусни ме, иначе ще ти изтръгна сърцето — изсъска той.
- Дядо, моля те... - обади се Айлийн.
Ас пусна косата му и отново застана до Айлийн.
- Изслушай ме, чудовище - започна гневно тя, - майка ми и баща ми са избягали от Англия, защото са се страхували именно от този тип реакции сред клановете — каза тя с презрение. — Никак не се понасяте. - Битката го беше доказала. - Избягали на Балканите, където срещнали берсерки и ванири, които не живеели заедно, но поне живеели в мир - добави тя и сви рамене. - Хаде забременяла преди двайсет и две години. С мен.
Чуха се възклицания.
- Закълни се - настоя Калеб и пристъпи към нея.
- Бих искала да ти дам книгата на Хаде - призна Айлийн. Отстъпи назад. - Но не мога, защото в нея има прекалено интимни неща. - Имаше твърде интимни неща дори за нея, но вече ги беше прочела. - Ксерокопирах най-важните части, тези, които ще докажат, че съм тяхна дъщеря. Майка ми разказва всичко, което се е случило, откакто са се запознали. Техният живот на Балканите, онова, което са открили там, всичко... И мисля, че това засяга вас точно толкова, колкото и берсерките.
- Защо? - попита Калеб, без да откъсва поглед от очите й. Пристъпи напред.
- Защото, когато узнаете всичко, което е написано на тези страници, ще трябва да потърсим общо решение на грозящия ни проблем. И... — отново отстъпи назад - защото баща ми Тор е говорел твърде хубави неща за теб, а ти не заслужаваш това, чудовище. Какво би си помислил баща ми за теб след всичко, което ми стори?
Калеб посрещна обидата смирено. Беше си я заслужил. Спря и протегна ръка, за да вземе книгата.
- Микаил не е истинският ми баща - продължи тя и му подаде копията. - Преди шестнайсет години Тор и Хаде се върнали в Англия, за да предупредят клановете за заплахата, надвиснала над двете раси. Стремели се към истинска сплотеност между двата клана, за да се борят заедно. Съюз. Но ги заловили някъде между Улвърхамптън и Дъдли. Аз съм била с тях през онази нощ. Ударили са ме по главата и мисля, че... съм загубила паметта си. Единственото, което знам за случилото се след това, е, че Микаил Ернепо е бил един от ловците, които преследвали берсерки и ванири, и че той ме е отвлякъл, като се е престорил на мой баща. Възползвал се е от амнезията ми - стисна устни и пое дълбоко дъх, като се опитваше да овладее омразата, която чувстваше към този човек - и ме... и ме е лъгал през цялото време, защото не съм можела да си спомня. - Не трябваше да се натъжава и гласът й да се разтреперва по този начин, но той преспиваше. - Накара ме да повярвам в неща, които не са истина. Каза ми, че майка ми... Както и да е - извиси глас отново, като прогони спомена и погледна Калеб. - Задържали са ме, защото са очаквали трансформацията ми. - Погледна дядо си. Започваше да разбира защо Микаил я беше осиновил. - Била съм дете на две свръхестествени раси, но съм продължавала да бъда човек. До снощи, когато трансформацията ми започна, съгласно традицията на берсерките. На двайсет и две години.
Калеб беше смаян. Ако всичко това беше истина, то Ейлийн беше...
- Истинското ми име е „Айлийн" - допълни тя и отново разтърка китките си. - Означава „светлина" на келтски.
- Знам какво означава - каза Калеб с равен тон. Почти не можеше да познае гласа си. Пристъпи към нея много внимателно. Оглеждаше я като ловец, който оценява плячката си.
- В някакъв момент съзнанието й вероятно е започнало да си припомня - каза Каал, като се приближи до Калеб и го хвана под ръка. - Може да е истина. Сигурно е започнала да си спомня чрез сънищата. Затова Микаил й е давал бетаблокери. Ако беше възвърнала паметта си, нямаше да може да общува с нея, а той е искал да е послушна, след като се трансформира, затова я е взел при себе си - заключи, кимна утвърдително и изгледа Айлийн от горе до долу. - Не си е спомняла нищо, защото Микаил не е искал това.
- Сега знам, че не съм била болна, но... - прошепна тя объркана. - Не си спомням много...
- Ще прочета това. - Калеб поклати намръщен свитъка подвързани страници пред лицето й. - Утре ще се видим, за да ти го върна. И тогава ще поговорим.
Имаше нужда да остане насаме с нея. Ако всичко това беше истина, значи тотално беше объркал нещата. Тя никога нямаше да му прости и тази мисъл предизвика една още по-обезпокоителна: Той искаше Айлийн да го приеме. Защото тя беше неговата caraid. Вече нямаше никакво съмнение в това. Имаше ерекция, а цялата му кожа молеше за ласките й. Копнееше да впие зъби в шията й, докато прониква в нея. Бавно и нежно, ако й харесваше така, или както тя пожелаеше. Искаше да я целува по устата, да хапе устните й и да предизвика някоя закачлива усмивка, докато ги гали с език.