- Какво ще стане, когато огладнееш? - попита той и погледна устата й.
Айлийн почувства, че сърцето й ще изскочи през гърлото. Не се беше замисляла много за това.
- Имаш ванирска кръв, малката. Гладът ще дойде при теб, рано или късно.
- Не ме наричай така - произнесе тя отчетливо и гневно.
- Все нещо си наследила от нас. Гладът ще дойде.
- Дано да не е така. Но засега съм берсерк по сърце.
- Не можеш да се трансформираш, не си берсерк.
- Не съм и ванир. Обърни внимание, не изпитвам желание да захапя никого за шията, нито да малтретирам по-слабите от мен, нито да убивам...
- Ти не си слаба, Айлийн. - Калеб я погледна открито.
Тя не знаеше как да тълкува тези думи. Да не би така да оправдаваше стореното от него?
- Не оправдавам нищо - поясни той, прочел мисълта й. — Ти си силна. По-силна, отколкото предполагаш.
- Калеб, махай се - каза Ноа, без да се отделя от вратата. Ванирът го изгледа враждебно. Айлийн ги наблюдаваше със затаен дъх. Ноа беше закрилник, с чувство за собственост. Калеб имаше чувство за собственост и беше силно заплашителен, освен това - властен, арогантен и насилник.
- Той ли е придворното ти кученце, Айлийн? - попита ревниво. - Всъщност наистина имаш нещо от берсерките - каза той злобно. - Държиш се с мъжете от твоя клан като разгонена кучка.
Айлийн се опита да остане безразлична към обидата, но не успя. Защо я нараняваше? Хвана се за арматурното табло на колата и се наведе почервеняла от гняв. Кокалчетата на пръстите й побеляха.
- Не знам защо това те дразни толкова, чудовище - развърза се хапливият й език. - Бих казала, че умираш от ревност, ако не знаех, че като истински насилник, си падаш по беззащитни момичета, бити, със счупени китки, девствени и завързани за леглото ти. Но трябва да знаеш, че аз вече не съм такава. И ако съм наследила нещо от берсерките, това е, че мога да излизам на слънце и имам много стойностни принципи и ценности. Не съм като теб. Ако баща ми можеше да види това... Той, който толкова те е уважавал, не би повярвал на очите си. Ти би го убил, Калеб. Би го убила мъката да види в какво чудовище си се превърнал. Ти си зло същество, което измъчваше дъщеря му и искаше да я остави на клана, за да я използват както пожелаят. - Наведе се отново напред и удари силно с юмрук по таблото. Беше бясна. - Прочети дневника, Калеб. И ако все още има някакво достойнство в изгнилото ти сърце, вероятно утре ще се разкаеш за всичко, което ми стори, и ще се махнеш от мен завинаги.
Калеб се изправи и отдръпна ръце от колата.
Ноа ги наблюдаваше внимателно. Ас влезе в колата и запали. Фаровете осветиха Калеб.
Айлийн усети болезнено пробождане в сърцето, когато видя съкрушената му физиономия. В очите му, толкова светлозелени, че изглеждаха жълти, имаше разкаяние и нещо, което много приличаше на мъка.
Дана хвана Калеб за ръката и го дръпна.
- Да тръгваме - каза тя.
Но той не помръдна. Продължаваше да гледа Айлийн с посърнал поглед и тъжно изражение.
- Тръгваме ли? - попита я Ас. Тя беше достойна наследница на принцеса Хаде. Притежаваше власт и внушаваше уважение. Той беше много горд с нея. Колкото и да бе странно, беше задължен на Калеб, защото заради него Айлийн беше възвърнала спомените си и се беше насочила към техния клан. Погледна го и му кимна да се отдръпне. - Ще се видим утре, ванире. Вече знаеш къде живея.
Калеб се отдръпна бавно. Айлийн продължи да го гледа, когато колата потегли и се отдалечи.
10.
Когато всички ванири си тръгнаха, Калеб и Дана останаха още малко на поляната. Прочетоха заедно книгата на Хаде в тъмнината, сами, на светлината на фаровете на колата.
Не можеха да повярват на това, което книгата разкриваше. Тор, неговият най-добър приятел, неговият духовен брат, се беше влюбил в жена берсерк. В самата Хаде, дъщерята на предводителя на клана в Улвърхамптън.
Защо не му беше казал нищо? Дали наистина би се противопоставил на връзката му? Не знаеше какво да мисли. За него щастието на Тор беше на първо място.
Едно беше сигурно - от всички жени по света Тор беше намерил своята caraid във вражеския клан. Но... той беше негов приятел. Може би ако му беше разказал всичко...
- Престани да мислиш за това — каза Дана.
- Смяташ ли, че щяхме да го подкрепим?
- Мисля, че не. И щяхме да сбъркаме. Омразата е дълбоко вкоренена сред двете раси. И двата клана сме загубили любими хора заради нашите различия и грешките на нашите предци. Трудно ми е да го приема, но мисля, че щяхме да го отлъчим.
Калеб реши да не се изказва по въпроса. Той, повече от всеки друг, имаше проблеми с берсерките. Нямаше да му е приятно да разбере, че най-добрият му приятел предава клана заради жена от противниковия лагер.