- Искаш ли да си тук, когато дойде Калеб?
- Да, не се страхувам от него. - Тя вирна уверено брадичка.
- Не е нужно да си причиняваш негативни емоции.
- Не се притеснявай. Искам да ми върне книгата лично и да видя как му се е отразило четивото.
Ас я погледна. Опитваше се да разбере онова, което тя не казваше. Но Айлийн издържа погледа му. Накрая той се усмихна и излезе.
Сега стоеше сама до тотема на клана. Кланът се събираше тук, когато трябваше да се обсъди нещо. Още не се беше стъмнило. Но това беше Англия и небето беше облачно като през есенен ден. Освен това Айлийн беше забелязала, че както в Дъдли, така и в Улвърхамптън е малко по-мрачно от обичайното за такива дни.
Беше заобиколена от огромни дървета, които закриваха голяма част от небосвода. Пръстта беше влажна и ухаеше на мъх. Земята беше покрита със зелени растения, които изглеждаха по-скоро като извадени от блато. Между тях се издигаха силикатни скали с широка основа.
Подпря глава на тотема и затвори очи. Искаше да поразмишлява, но изведнъж усети нещо странно. Някой я наблюдаваше. Отвори очи и наостри уши.
Започна да вижда истинските цветове на нещата около себе си. Почувства жизнената енергия на всяко от тях. Около всичко, което погледнеше, се появяваше сияние от бяла светлина с плуващи над нея искрици. Чу бръмченето на комар в далечината, както и ситните стъпчици на гризач, който тичаше между дърветата и търсеше храна. Още някакъв шум привлече вниманието й. Нещо се движеше по влажната земя. Господи, беше червей. Как успяваше да чуе и разпознае тези звуци? Докъде щеше да стигне новият й слух? Престана да вижда и да чува.
Кожата й настръхна, космите по тила й - също. Тръпки преминаха по гръбнака й и сърцето й заби лудо. Имаше някой зад нея. И без да се обръща, за да види лицето му, веднага разбра кой е. Калеб.
- Здравей, Айлийн - каза онзи дълбок и мъжествен глас зад гърба й.
Тя стоеше с вдървен гръб, изправени рамене, изпъната като струна. Не, не можеше да е истина. Не беше нощ. Той беше вампир, а според легендите вампирите излизаха само през нощта, нали?
Трябваше да разпъне и свие пръстите на ръцете си, за да почувства, че кръвообращението й се възвръща.
Калеб издиша бавно. Щеше да му е необходимо време и търпение.
- Дойдох да ти донеса това. - Поклати свитъка. Въздържа се. Не се приближи до нея и не я докосна. Тази потребност го караше да усеща непоносими тръпки по ръцете.
Айлийн се обърна и го погледна. Той стоеше неподвижно само на два метра от нея. Изправи се и разтърка китките си, без да откъсва очи от зеления му поглед.
Калеб не можа да не я изгледа от горе до долу. Тя беше ябълката от градината на Рая. Изкушението, първородният грях.
Косата й беше разпусната, блестяща и гладка. Беше прибрала няколко кичура с блестящи шноли, които светеха в черната й грива. Други кичури се спускаха покрай лицето, в очакване някой да ги отмести и да ги постави зад красивите уши. Новият й тоалет се състоеше от тясна червена риза, разкопчана до деколтето със сладките гърди, които копнееше да вкуси отново, и къса дънкова поличка, която покриваше точно толкова, че да остави въображението да се развихри. Колко му харесваше... Беше обула заострени каубойски ботуши с ток, също червени.
Айлийн сведе очи към ботушите си и отново го погледна предупредително.
Огледа го от глава до пети. Черни обувки, широки дълги дънки и черно поло. То подчертаваше отромните бицепси, мощните рамене и изпъкналия гръден кош. Нещо в него се беше променило. Косата му. Носеше черна, много фина лента, като тази на Мену, която прибираше косата му назад и откриваше красивото му лице.
Голяма работа, че беше въплъщение на самата мъжественост. Тя нямаше да обърне никакво внимание на външния му вид. Нито на бронзовата кожа, нито на гладкия корем, нито на мускулестите крака, нито на тези толкова странно зелени очи, които я гледаха със смесица от вина и угризение.
Беше различен и миришеше на манго. Господи, тя обожаваше мангото.
Калеб пристъпи към нея и тя се стресна. Започна да диша учестено. Миришеше на манго навсякъде, а устата й се пълнеше със слюнка. Беше гладна.
- Имаш неговите очи, Айлийн - каза той, докато й подаваше книгата, и на устните му се изписа тъжна усмивка. - Очите на Тор бяха лилави като твоите.
Айлийн трябваше да се изкашля, преди да може да проговори.
- Не се приближавай - нареди тя и издърпа листата от ръката му. - Още не се е стъмнило. Защо можеш да излизаш?
Калеб наклони глава и пристъпи отново към нея, но спря, когато видя, че тя отстъпва назад.
- За нас е вредна само директната светлина - отвърна той и потисна желанието си да я хване за ръката и така да я дръпне към себе си, че да я залепи за гърдите си. - Няма значение часът, а това какъв е денят.