- Затова сте в Англия. Страната на дъждовете. Възползвате се от облаците, за да излизате през деня — каза тя неспокойно. Мислеше на глас.
- Не става въпрос за страната, а за мястото, ангелче. В Англия също има слънчеви дни, но в Блек Кънтри това не означава директна слънчева светлина. Само в редки случаи.
Айлийн беше така погълната от него, сякаш беше единственият човек на земята. Тръсна глава и потърка нервно шията си. По-късно щеше да проучи какво е Блек Кънтри. Сега искаше само да се махне оттам.
- О, млъкни... Не ме интересува. Разбира се, че я интересуваше, но не искаше да разговаря с него. - Защо си тук? Има хора, които ме пазят, и вече не можеш да ми направиш нищо. Освен това съм сама и...
- Дойдох, защото искам да говоря с теб - отвърна той прямо. - Насаме. Не идвам, за да те нараня. Вече ти казах, че...
- Няма да говориш с мен, нито ще ме доближаваш, ако нямам до себе си някой от моя клан.
- Аз съм от твоя клан.
- Никога.
- Аз съм ванир като теб, като твоя баща. В нашите вени тече една и съща кръв.
- Едно и също проклятие, искаш да кажеш - изкрещя тя. Бузите й бяха почервенели.
- Айлийн, трябва да ме изслушаш - каза с нежен и примамлив глас.
- Не прави това - постави ръка пред него, за да го спре. Гласът му имаше власт над нея. - Няма да ти се подчиня.
- Нищо не искам да ти заповядвам, принцесо.
- Принцеса? - повтори тя, озадачена от гневния си тон. -А какво стана с другия ми прякор? Вече не ме ли наричаш „курва"?
Калеб стисна устни и се спря, за да не пристъпи отново към нея. Оказваше се, че ще е много трудно да се бори с тази жена. Колко красива беше, когато се ядосваше.
- Знам, че каквото и да ти кажа, няма да е достатъчно, Айлийн. Сбърках.
- Да. Сбърка. - Тя стисна устни.
- Всичко беше грешка... ужасна грешка. И се разкайвам за всичко, което казах и направих. Моля те да ми простиш. - Той наведе засрамено глава. - Моля те за прошка, от името на ванирите, Айлийн. Нямам извинение за стореното, но искам да ни дадеш шанс да поправим грешката.
Айлийн не очакваше извинение, а още по-малко — толкова искрено. Но не беше достатъчно. Чувстваше се наранена.
- Трябва да си луд. ако вярваш, че можеш да поправиш нещо. -Изненада се, когато видя, че думите й го нараняват. - Спести си извиненията, чудовище. Нито ги приемам, нито имам нужда от тях.
- Но аз имам нужда. Айлийн. - Той вдигна поглед и я помоли с очи да го извини за всичко. - Оставих се гневът и отмъщението да ме водят. Сторих ти ужасни неща, беше обект на тъмна страна, която никога не съм показвал, която дори не знаех, че съществува у мен. Една страна, която се водеше в действията си от погрешна информация, от объркване. - Както и от тялото му и от всичко, което тя го караше да чувства. - Никога не съм правил подобно нещо, на никоя жена. а още по-малко на човешко същество. Срам ме е от стореното.
- Има защо - изкрещя тя. - А сега се махай.
Не искаше да чува повече. Не можеше да слуша гласа му, защото я изгаряше отвътре и се чувстваше слаба. А никога повече не искаше да се чувства слаба и беззащитна.
Когато мина покрай него, той я хвана нежно, но здраво за ръката. Наведе глава и каза в ухото й:
- Чуй ме добре. Няма да се откажа, докато не ми простиш, Айлийн. Не съм чудовище и няма да се спра, докато не ми повярваш. Ще бъда тук, ако имаш нужда от нещо. Ако искаш да разбереш нещо за мен или за ванирите, само трябва да ми кажеш и ще дойда да говорим.
- Защо сега е толкова важно какво мисля за теб, чудовище? -каза тя, без да го погледне. - И не ме докосвай.
- Защото искам да оправя нещата и защото, дори и да не вярваш, Тор беше истински брат за мен и го обичах с цялата си душа. Боли ме, че го предадох по този начин, че направих такава грешка. Ако ми позволиш, аз ще се грижа за теб. Той би искал това.
Айлийн вдигна брадичка и го погледна недоверчиво в очите.
- Никога повече не прониквай в главата ми. Чуваш ли? - Ако погледите можеха да убиват, Калеб щеше да е мъртъв. - А отговорът е: Не. Никога няма да се оставя в ръцете ти.
Калеб се намръщи и отвърна на удара:
- Гладна ли си. Айлийн? Животински глад, който не изчезва, даже и да се храниш през целия ден? - Беше на път да загуби търпение.
Айлийн затвори очи и извърна лице.
Да. Беше гладна и колкото и да се хранеше, стомахът й продължаваше да е празен. Манго. Искаше манго. Калеб се усмихна съпричастно.
- Разбира се, че си гладна. Ти си ванир. Снощи забелязах гладното ти изражение, когато беше притисната до мен. - Наведе се, докосна с устни дясното й ухо и зашепна. Тъмнокосите им глави бяха долепени една до друга. - Аз също те желаех. Аз мога да ти помогна. Мога да успокоя спазмите в стомаха ти, агонията от това, че гладът ти не е утолен. Ще се разболееш, ако не се храниш, малката.