Зениците й се разшириха. Стисна юмруци и се опита да се освободи от нагорещеното желязо на ръката му.
- Трябва да дойдеш при мен, когато силите ти отслабнат. - Докосна шията й с нос. - Чуваш ли, Айлийн? Единствено при мен.
О, Господи! А какво трябваше да прави, когато коленете й се подкосяваха така? Да се говори с такъв глас трябваше да се обяви за престъпление. А да не ухаеш така хубаво, трябваше да бъде една от Десетте Божи заповеди.
„Никога недей да миришеш на манго."
- Ще дойдеш при мен, когато имаш нужда, и аз ще бъда твоят лек.
- Замълчи, моля те... - каза тя с пресипнал глас и затворени очи. Да, разбира се, той щеше да бъде нейният лек. Имаше нужда от лечител, който да гони зли духове и да отстрани демона Калеб от живота й.
- Защото ти си създадена за мен. Както и аз за теб, Айлийн. Тя ококори очи и излезе от транса, в който беше потънала.
Абсурд. Почувства страх, когато чу тези думи, но още повече се изплаши, когато усети, че може да са истина. Че беше възможно да го пожелае.
- Пусни ме - процеди през зъби, като гледаше огромната мъжествена ръка, която държеше нейната. - Не мога да понасям да ме докосваш.
Калеб я пусна. Подчини се на думите й. Тя го погледна с пълното съзнание, че я поглъща с очи. Вместо да й стане неприятно, тя се изправи гордо и го дари с цинична усмивка на берсерк. Такава, каквато не би искал да види.
- Очевидно, аз не съм твоя и, разбира се, ти изобщо не си мой, чудовище.
- Ти - каза той, разгневен от това, че тя отрича нещо очевидно и много важно - беше моя по начин, по който никоя жена не е била, и аз бях твой така, както никой друг мъж в твоя живот. Спахме заедно. И, да, знам, че бях суров и исках да те накажа, защото мислех, че си лоша, но въпреки това... беше... невероятно. И ти го знаеш, Айлийн. Коланът и грубото начало дойдоха малко в повече, но след това... - Поклати глава и въздъхна. - Беше... върховно изживяване. - Трудно му беше да издиша. - А ти, момиченце... - прошепна и протегна ръка, за да погали косите й.
- Знам, че си уплашена.
Айлийн бутна ръката му. Калеб се сепна и отново заговори с по-тънък глас.
- Загуби девствеността си с мен.
- Не. Не я загубих по пътя, както се губи фиба. Ти ми я открадна - извика тя разярено. - Не си бил мой, нито аз съм била твоя. - Наложи си да се успокои. - За да говориш за притежание, трябва да имаш нещо по-ценно от нечие тяло. Трябва да имаш сърцето на другия. Очевидно ти нямаш моето, а аз нямам твоето, защото ти нямаш сърце, чудовище. А в случай че имаш, никога не бих пожелала някое толкова черно и празно като това в гърдите ти. Никой никога няма да може да те обича.
След тези думи те се втренчиха един в друг. Можеше да се види как между тях прехвърчат искри и скоро ще има експлозия.
- Махай се от мен - каза тя и се отдръпна. - Не искам да имам нищо общо с теб.
- Знаеш ли, Айлийн, аз не съм толкова лош, колкото смяташ - каза той с болка. - Може би някой ден ще ми повярваш. За доброто и на двама ни се надявам да разбереш това скоро, защото иначе ще бъде истински ад.
- Ти вече ми показа какво е ад. Освен това - продължи подигравателно, - ако размисля, ако повярвам в твоята предполагаема доброта, пак ли ще ме завържеш за леглото? Това ли е твоят начин да докажеш, че си прав? Забрави, чудовище.
- Ще те завържа само ако ти ме помолиш за това - предизвика я той.
Айлийн почувства как гореща лава се надига на нивото на диафрагмата й. Никога не се беше чувствала толкова оскърбена, толкова ядосана. Да, той беше адът и тя изгаряше в неговите пламъци.
Беше невъзможно този мъж наистина да се разкайва за онова, което й беше сторил. Тогава защо й говореше така?
- Нямаш и най-малка представа как да се отнасяш с жена, арогантна свиня. И най-малка представа. Извиняваш се и след това действаш, сякаш извинението нищо не струва. Ненавиждам те.
- Не ти ли хареса да си вързана за леглото? - попита той с огнен поглед. - Много двойки обичат да си играят така. На теб не ти ли харесва? Добре, ще го имам предвид. - Обожаваше да я провокира. По-добре гняв, отколкото безразличие.
- Аз не съм твоя половинка. Ти ме насили.
- Доставих ти удоволствие. Три пъти. - И вдигна три пръста. - Тялото ти не искаше да се отделям от теб, но ти - да, защото се страхуваше от мен. - Сви рамене. - Нека да разрешим проблема със страха и да се оставим на насладата.
- Млъкни. Махай се оттук. - Удари твърдите му гърди с две ръце, но не помръдна.
- Чакай, чакай - прошепна той. Този път трябваше да е по-мил. Не можеше да й говори така... Тя все още не виждаше нещата като него. Но властният ванир излизаше на преден план и беше трудно да го контролира. Тя не знаеше, че е предопределено да са заедно, така че се насили да говори по-спокойно. - Умолявам те, Айлийн. Слушай ме.