- Какво искаш от мен? — изкрещя изплашено тя. Лилавите й очи излъчваха отчаяние.
- Дай ми шанс да ти докажа, че не съм безчувствен звяр. Само един. - Приближи се внезапно и застана плътно до нея. Гърдите им почти се докосваха. - Остави ме да ти покажа какъв съм, какви сме ние, ванирите. Умолявам те, позволи ми да опитам. -Тонът му беше загубил арогантността и високомерието си. Беше се превърнал в шепот.
Айлийн не разбра как се е приближил толкова бързо. Изведнъж огромното му тяло закри хоризонта. Излъчваше много топлина. Нали вампирите бяха студени като лед? Защо той не беше?
- Аз не съм вампир - прошепна той и хвана внимателно един кичур от косите й. Погали го нежно. Очакваше удар, но не го получи.
Възможно ли беше една ласка по косите да изпрати електрически заряд желание към цялото тяло?
Айлийн не можеше да откъсне очи от него. Дори не можеше да му се скара, че докосва косата й.
Изведнъж той хвана дясната й ръка, поднесе я към гърдите си и я задържа между горещите си длани.
Айлийн трябваше да преглътне и да затвори очи при допира с него и изяществото на жеста му.
- Чуваш ли как бие сърцето ми? - попита той, като наблюдаваше с лъвско желание възхитителното й лице. - Не съм жив мъртвец, колкото и да искаш да ме убиеш. Сърцето ми изпомпва кръв към цялото тяло. Защото съм жив.
Айлийн разтвори широко очи. Той я умоляваше за прошка.
- Не ме интересува - каза тя.
- Не е така. Интересува те. Не съм вампир. Не съм демон -прошепна той нежно.
- Какво си тогава? - Гласът й беше толкова тих, че се съмняваше дали Калеб я чува.
- Ние сме деца на боговете. - Галеше с показалец ръката й. -Създали са ни, за да защитаваме човечеството.
- Трудно ми е да повярвам - промълви тя, погледна надолу и отдръпна ръката си от гърдите му.
- Знам, че си уплашена и че се страхуваш от мен. Но има неща, които не знаеш, неща за твоята същност. - Остави я да се отдалечи от него, но от това стомахът му се сви. - Мога да ти помогна да ги разбереш.
- Но аз не искам да си около мен! - изкрещя тя, извън себе си от насъбраните емоции. Очите й пареха от сдържани сълзи. - Не ми е спокойно с теб, а ти непрекъснато ме преследваш и обсебваш цялото ми лично пространство. Проникваш в съзнанието ми, проникваш в тялото ми и ме караш да се чувствам странно... да се държа като... - „Като разгонена", помисли си тя.
- Това, последното, не го правя аз. Ти реагираш на мен така, както аз реагирам на теб. Нашите тела се желаят, Айлийн.
- Не, не и не - извика тя и избърса сълзите си с маншета на ризата си. - Излез от главата ми.
- Това е едно от нещата, които бих могъл да ти обясня, ако ми отделиш време. - Сърцето го болеше да я вижда така ядосана и съкрушена. - Трябва да го разбереш. - Хвана я за ръцете и я накара да го погледне.
- Пусни ме... - Тя започна да се дърпа, но не можеше да се освободи от хватката му.
- Ти ще определиш правилата, сроковете, всичко. Искаш нещата да стават бавно? Чудесно, ще действаме бавно. Но недей да бягаш от това, което си. - Никога не беше отстъпвал пред някого, но очите на Айлийн, уплашени и уязвими, го принуждаваха да й даде малко свобода. Не можеше да постъпи по друг начин. -Кажи ми какво искаш да направя?
- Искам да си вървиш. - Тя трепереше в ръцете му. И най-лошото беше, че ако той не си тръгнеше, тя щеше да се поддаде на изкушението да го докосне и... да го вкуси. Беше напрегната и изплашена.
Калеб осъзна, че тя се страхува от него, и отпусна ръцете си.
Зае се да контролира дишането си и да успокои желанието да се нахвърли върху нея, да я просне на земята и да я обладае. Вдигна лице и чертите му се отпуснаха.
- Добре - каза той. - Ако това искаш, така ще направя.
- Не искам да проникваш в съзнанието ми, нито да прилагаш номерата си - нареди тя и сграбчи здраво дневника на майка си.
Калеб стисна зъби, но се съгласи. Имаше нужда от контакта с нея и още повече сега, когато потребността да се слее със своята caraid, замъгляваше съзнанието и мисълта му. Забелязваше, че при Айлийн започва да се случва същото, но тя се противеше. Горката, беше толкова уплашена... Щеше да й даде малко време. Да. Но ако след това не се вразумеше, нещата щяха да се случат по неговия начин.
Щеше да вземе своето.
До онзи момент двамата щяха да страдат неописуемо, особено Айлийн, която не знаеше колко силен щеше да бъде копнежът й по него. За него обаче опасността беше по-голяма. Когато един мъж отпие от своята caraid, той става зависим от нея завинаги. Ако жената все още не е пила от него, животът и дарбите й не са застрашени. Калеб рискуваше много с отказа на Айлийн. Но тъй като тя не беше пила от него, нямаше опасност да се побърка. До момента, в който вкуси от него.