- Добре... Какво ще предприемем? Как ще си помагаме? - попита Ас, търсеше решение. - Нека се съсредоточим върху това. Сега нямаме нужда от нови проблеми.
- Прав си. - Калеб бе решил да не поглежда пак към онези двамата. - Трябва да се организираме по нов начин. Що се отнася до нас, много ванири са пръснати в различни части на света и не сме във връзка с тях.
- Същото се случи с нас. Вследствие миграциите изгубихме връзка с останалите - призна тъжно Ас. - Дори не знаехме, че и на Балканите има наши събратя.
- Безспорно е изненадващо за всички - посочи Гуин. - И най-учудващото беше да разберем, че берсерки и ванири са се борили заедно срещу ловците.
- Трябва да ги намерим. Трябва да възстановим контакта -предложи Калеб. - Ако те могат, значи можем и ние. Наистина между двата клана се случиха много неща, но нашето оцеляване е поставено на карта, както и това на останалите хора. Тези тайни общества не съобщават на човечеството за своите открития. Никой не знае, че съществуваме. Но ни използват. Нека да разберем какво се крие зад всичко това. Още утре следобед ще отидем в Лондон. Айлийн знае адреса на компанията там.
- Намира се на улица „Оксфорд". Ще отидем сутринта - възрази Айлийн. Така той нямаше да можеше да я придружи.
- Ще отидеш с Калеб - нареди й Ас. Гледаше я съсредоточено и неодобрително. - На свечеряване. Трябва да работим заедно, малката. Това е жест, който ще докаже, че имаме доверие в тях.
- Ас - намеси се Ноа, тя не иска...
- Ноа, достатъчно — повиши тон Ас.
Айлийн погледна дядо си и се почувства предадена. Започна да диша учестено. Пусна ръката на Ноа, реши да се махне оттам. Изгледа Калеб за последно, с гняв и безсилие.
- След като се разбрахме, сега остава само Peanas Follaiseach - каза Калеб с мрачен поглед. - Айлийн, не си отивай - изръмжа заповедно.
Тя се спря.
- Дете, приближи се - нареди й също Ас и й подаде ръка.
- Защо? - попита тя, застанала с ръце на кръста.
- Калеб ще бъде наказан пред всички - отвърна Ас. - За това, което ти е сторил. Ти трябва да присъстваш. Така е редно. Ти си оскърбената.
Айлийн смръщи чело. Трима ванири донесоха ниска кръгла каменна маса и я поставиха в средата на множеството.
Калеб тръгна към сестра си Дана, съблече черното си поло и й го подаде.
- Калеб - каза Дана разтревожено. - Не е задължително да го правиш.
Айлийн наостри уши, за да го чуе.
- Трябва да го направя, Дана. Дори и това няма да е достатъчно, за да поправя злото, което й сторих.
- Ще загубиш много кръв... и помни, че ако не успееш да постигнеш това тя да те нахрани...
- Не се притеснявай, Дана. Брат ти е силен - усмихна се Калеб.
Но не можеше да я излъже. Щеше да е много болезнено.
Очите на Дана се навлажниха и тя сведе поглед.
Каал и Мену подготвяха дълги и дебели въжета. Намазаха ги с нещо, подобно на мед, след това ги оваляха в съд, пълен с различни по големина парченца стъкло. Какво щяха да правят?
Мену подаде подготвените въжета на Калеб. Той ги огледа, кимна утвърдително и Мену ги остави върху масата.
Калеб се обърна към Айлийн. Беше гол до кръста, а очите му бяха потъмнели. Махна черната кожена лента от главата си и остави кичурите да се спуснат по лицето и шията му.
- Какво правиш? - попита тя и преглътна.
- Приближи се, Айлийн - каза Калеб. Тя не помръдна.
- Моля те.
Айлийн погледна дядо си и берсерките и изпълнена със съмнения, застана пред него. Калеб пристъпи към нея. обгърна талията й с ръка и започна да опипва долната част на гърба й.
Айлийн се стресна и почувства как множество пеперуди пърхат в стомаха й. Започна да се задушава. Калеб откри онова, което търсеше - извади ножа от калъфа.
- Какво си мислиш, че правиш? - попита тя притеснено и отстъпи.
Калеб пристъпи напред, хвана настойчиво ръката й, разтвори пръстите й и постави в нея дръжката на ножа на Тор. Накара я да я стисне. Хвана китката й с две ръце, за да доближи острието на ножа към сърцето си. Коленичи сред шепота на берсерки и ванири.
Айлийн потрепери.
- Айлийн - каза Калеб почти без глас, със сведена глава. -Животът ми е в твоите ръце. Моля те за прошка, задето те оскърбих. Ако можех да върна нещата назад, щях да поправя всичко, но не мога... - Погледна я в лицето. Очите му бяха пълни с разкаяние. - Най-малкото, което мога да направя, е ти да бъдеш тази, която ще определи присъдата ми. Да живея или да умра. Ти решаваш.
- Стига вече... Пусни ме... - Опитваше се да се освободи. Ако искаше нещо, то беше да го изправи и да предложи всички да се разотиват.
- Айлийн. - Калеб я задържа. - Това е ножът на най-добрия ми приятел. Справедливо е неговата дъщеря да ме довърши. Оскърбих неговата памет, оскърбих теб. Заслужавам го. Поискай отмъщение.