- Искаш от мен да... да забия ножа в сърцето ти? - изуми се тя. Беше прибрала черните си коси в кок, но няколко кичура се спускаха по лицето и врата й. Устата й беше пресъхнала, коленете й омекваха.
Калеб изкриви леко устни и я погледна нежно.
Не. Тя не беше способна да направи това - беше добра и състрадателна.
- Всъщност ще трябва да ми го изтръгнеш, иначе няма да умра. Ако искаш, можеш да отрежеш главата ми. Поднасям пред теб своите извинения. Не заслужавам да съществувам - призна сломено той.
Отново насочи ножа към сърцето си. Айлийн почувства как острието се забива леко в гърдите му.
- Не, спри - извика тя. Опита да се освободи от ръцете му. Калеб я погледна с прекрасните си, изпълнени с агония очи.
- Не мога да го направя - прошепна тя и го погледна. - Не разбираш ли? Не... мога. Не искам да те убия.
Не искаше да го нарани, а още по-малко да го убие. В това положение Калеб изглеждаше неуверен, чувствителен, раним... Сърцето й се късаше и изпита непреодолимо желание да го прегърне, да притисне красивото му лице към корема си. Да погали косите му и да го залюлее, сякаш беше дете, което има нужда от утеха и топлина.
- Няма да го направя - каза му тя с трепереща брадичка и като едва сдържаше желанието си да отмести един прекрасен тъмен кичур от лицето му. - Аз не съм такава.
Въздишки на облекчение се чуха в клана на ванирите. При берсерките цареше гробна тишина.
- Тогава ела. — Калеб стана, сякаш носеше целия свят на гърба си.
Хвана я за китката и я заведе до масата. Взе оваляните в стъкла въжета и й ги подаде. Тя ги погледна ужасена.
- На колко години си? - попита я Калеб и я погледна твърдо.
- Какво имаш предвид? - Тя ядосано хвърли въжетата на земята. Нямаше да е палач на никого, още по-малко на него.
- На колко години си? - попита той отново.
- Вече знаеш.
- Кажи го високо.
- Защо? - попита тя уплашено.
- Кажи го.
- Двайсет и две - отвърна Айлийн и тихо го помоли: - Моля те, Калеб, спри.
- Добре. - Той коленичи и отпусна торса си на масата. - Искам да ме удариш двайсет и два пъти и при всеки удар да се отърсваш от това, което ти сторих. Един удар - за една година от живота ти. Това е минимумът.
- Не! - Тя понечи да изтича при дядо си Ас, за да се скрие. Калеб се спусна след нея и я хвана за ръцете.
- Какво ти става? - разтърси я той. - Това е твоят момент за отмъщение. Изкарай яда си върху мен. Аз съм виновен за твоя страх, за твоето...
- Няма да направя това. Отказвам да измъчвам някого - повтори тя ясно. - Ти си животно, но няма да те бичувам.
- Отказваш? - Той вдигна предизвикателно вежди и огледа множеството. - Ако не го направиш ти, ще го направи друг.
- Не. Прощавам ти. Така става ли? - Нямаше да понесе да гледа как някой бие Калеб и тази мисъл я смути силно. - Нали това искаше да чуеш? Сега остави вече това и...
- Не, Айлийн. Не говориш сериозно. - Погледна зениците й, бадемовидните й очи с контур от черни мигли. Виждаше вътре в нея, а тя не можеше да откъсне поглед от него. - Не ми оставяш избор. Това заслужавам. Не искам милост и трябва по някакъв начин да изкупя онова, което се случи.
Пусна я, взе въжетата и застана пред Ноа. Айлийн почувства как сърцето й спира.
- Калеб, казах ти да престанеш. - Бутна го, но той не й обърна внимание. Ноа щеше да го убие. Не можеше да позволи това.
- Вземи въжетата, Ноа - каза Калеб. - Двайсет и два удара.
- Не го слушай, Ноа - извика тя отчаяно.
Ноа ги погледна. Тя беше уплашена и много притеснена. Берсеркът изцъка с език и пое въжетата, като гледаше Калеб. Той кимна и тръгна към масата, за да легне там.
- Моля те, спри... - Тя усещаше как сълзите парят клепачите й.
- Това е негово решение, Айлийн - каза Ноа, сви рамене и тръгна към кръглата маса. - Нищо не може да ми попречи да го бичувам. Заслужава го. Но... - повдигна вежди.
Айлийн притвори очи. От всички берсерки Ноа мразеше най-силно Калеб. Защо Калеб беше избрал него? Ноа щеше да е безпощаден.
- Какво? - попита тя и навлажни пресъхналите си устни.
- Мога да спра, ако кажеш, че чувстваш нещо към него. Ти си от моя клан. Не мога да не се подчиня на твоята молба, ако става въпрос за... твоята предполагаема половинка. Ти си дъщерята на принцеса Хаде.
Подиграваше ли й се? Предизвикваше ли я? Айлийн се ядоса.
- Кажи го, Айлийн. Кажи, че си загрижена за него, че чувстваш нещо към него и аз няма да съм онзи, който ще го бичува. Хайде, достатъчно луда ли си, за да допуснеш нещо подобно. Нито аз, нито някой друг ще може да го нарани, ако кажеш това. Защото така ще докажеш, че за теб не е било проблем онова, което ти е сторил. - Това беше ултиматум. Ноа знаеше, че я поставя между чука и наковалнята. - Да бъдеш буен и груб в леглото все още не се счита за престъпление, така че... - Сви рамене.