Прииска й се да го убие. Беше я унижил. Погледна Калеб, който вече лежеше върху масата.
Тя преглътна. Как да приеме, че онова, което се беше случило между тях, е било по взаимно съгласие... Поклати глава. Не беше така.
Калеб вдигна глава, за да я погледне. Лицето й беше напрегнато. Очите й бяха пълни с притеснение и съмнение. Щеше ли да каже това? Щеше ли да каже, че чувства нещо към него? Господи, повече от всичко на света копнееше да чуе тези думи от прекрасните й устни.
Айлийн заби нокти в дланите си и болката я откъсна от думите, които бяха на върха на езика й. Беше я страх да признае нещо толкова нелогично, след всичко, което се беше случило между тях. Но тогава защо й беше толкова мъчно? Стокхолмски синдром.
Реагира незабавно.
— Не, не беше по взаимно съгласие. Това, което Калеб направи, не беше редно - каза студено. Обърна гръб на Калеб, за да отиде при дядо си.
Той почувства, че бичуват сърцето му. Какво очакваше? Че тя ще каже: „Да, Калеб, след всичко, което ми стори, мисля, че чувствам нещо към теб"? Айлийн можеше да изпитва само омраза и гняв.
Той обърна глава към Ноа и каза:
- Не се мотай, куче. Няма да имаш друга възможност.
Ноа изкриви устни.
- Правя го заради нея - каза той с искрица неудобство в погледа. - Някой трябва да отмъсти за нея. Няма да плачеш, нали, вампире?
Калеб погледна за последно Айлийн, която се опитваше да скрие лице в гърдите на дядо си. Но Ас я принуди да гледа.
- Това е принасяне в жертва за един мъж, малката - каза дядо й, хвана я за раменете и я обърна, за да гледа наказанието на ванира. - Калеб признава грешката си. Трябва поне да видиш това.
Тя погледна натам, но когато първият удар разкъса кожата на ванира, отмести очи.
Брейв се спусна да хапе панталона на Ноа, ръмжеше и защитаваше новия си приятел. Айлийн изтича и го взе на ръце. Прегърна го и го пристисна силно, а кученцето не преставаше да лае.
Калеб не престана да я гледа по време на всичките двайсет и два удара. Плътта му беше разкъсана. Масата беше потънала в кръв, която се стичаше и образуваше голяма локва на земята. Беше стиснал устни, а очите му бяха червени от гняв и болка. Беше забил кучешките си зъби в долната устна и устата му беше изцапана със собствената му кръв.
Тя беше чула как въжето и стъклата разкъсват бронзовата му кожа. Сетивата й позволяваха да усеща подробности, които никога не би искала да почувства. Цялото й тяло настръхваше.
Той не беше извикал нито веднъж.
Когато приключи, дори Ноа не успя да скрие ужаса си от касапницата. Хвърли въжетата на земята. Искаше да се махне от тази жестокост.
Айлийн трепереше и тихо ридаеше. Беше бледа, виолетовите й очи бяха зачервени.
- Калеб? - попита тя боязливо, като кършеше ръце в скута си. - Калеб?
Чу само тих вой на ранено животно. Очите на Калеб бяха затворени, а ръцете - стиснати в юмруци. Брадичката му трепереше, а вените по врата му се бяха издули и бясно пулсираха.
- Говори с мен - продължи тя.
Калеб лежеше неподвижно върху масата. Айлийн забеляза, че движи устните си, и се доближи до него.
- Дана... - прошепна той с усилие.
С разкривено от мъка лице Дана зави гърба му с мокро одеяло. Той изсъска от болка и притисна лице в масата.
Ванирите си тръгнаха, както и голяма част от берсерките. Мнозина се бяха махнали още преди да приключи мъчението.
Ас потупа окуражително Айлийн, изцъка с език и тръгна към дома си. Ноа мина покрай нея и се опита да избегне погледа й, изпълнен с гняв и болка.
- Мисля, че си плати дължимото - каза той, смръщил чело. - Заслужваше си го, но не ми беше приятно, каквото и да си мислиш.
Айлийн го изгледа с ярост. По лицето и ръцете му имаше пръски от кръвта на Калеб.
- Ти си дивак, Ноа - сряза го тя, цялата трепереше.
- Аз съм това, което съм. Калеб е това, което е. Ти си и двете неща. Така действаме ние - отвърна хладно. - Свиквай, принцесо. Ние не сме хора.
- Кучи син! - беше толкова вбесена, че го бутна.
Ноа се изненада от реакцията й, но се усмихна и добави с разбиране:
- Да, хубавице. Аз съм кучи син. Като теб. Обърна се и тръгна към Адам, който го чакаше. - Иди да видиш как е той, Айлийн. Не може да мръдне.
Айлийн не искаше да плаче. Толкова беше отвратена от тази ситуация, от този жесток и отмъстителен свят, от който беше част... Изпъна гръб и тръгна към масата. Дана изправяше брат си с помощта на двамата руси мъже. Калеб нямаше сили дори да вдигне глава и да я погледне. Ръцете му висяха безжизнено около вратовете на Каал и Мену, а Дана му помагаше да задържи мокрото одеяло върху гърба си.