Айлийн спря пред тях. Болеше я да вижда ванира в този вид. Дори беше почувствала ударите по собствената си плът.
- Това не беше необходимо - каза тя, като не успяваше да контролира треперенето на гласа си. - Чуваш ли, Калеб? Това не беше необходимо.
- Айлийн - каза Дана, - моментът не е подходящ.
- Все ми е едно - отговори Айлийн, очите й бяха пълни с болка.
Доближи се до изтерзаното тяло на Калеб. С несигурна, трепереща ръка хвана брадичката му и го накара да я погледне. Кръвта се стичаше по врата му и се спускаше по широките му гърди.
Прииска й се да го оближе. Да го излекува и облекчи.
Господи... Започваше да страда от раздвоение на личността. На моменти го мразеше, а на моменти искаше да му помогне.
- Чуваш ли ме? - попита тя с пресипнал от болка глас. - Не исках да правиш това.
Калеб събра сили, за да вдигне клепачите си, и я погледна с полуотворени очи.
Тя почувства, че сърцето й се къса. В очите му имаше сълзи. Със сигурност изпитваше ужасни болки.
- Ноа ти даде възможност. Ако беше казала истината, никой нямаше да може да го докосне с пръст - отвърна Каал остро. -Каквото и да е станало, свързала си се с Калеб и...
- Остави я, Каал - каза му Дана. - Моля ви, отведете брат ми и ни оставете сами.
Айлийн се втренчи в полуотворените очи на Калеб и пусна брадичката му. Отведоха го. Той влачеше крака и се държеше изправен само благодарение на силните ръце на приятелите си. Тя поиска да тръгне с него.
Дана отметна глава назад и разтърка тила си с ръка.
- Ще го излекувате ли? - попита Айлийн.
- Брат ми направи това заради теб - каза Дана. - Защото смяташе, че го заслужава, и искаше да му простиш. Прости ли му?
- Не знам дали...
- Чуй ме хубаво, Айлийн. Ние, ванирите, не сме такива, за каквито ни мислиш. Калеб сбърка с теб и днес реши да се самонакаже заради това. Пред всички - посочи Дана. - Ти не разбираш какво означава това. Да бъдеш унижен от някой берсерк пред Съвета и клановете... Не можеш да го разбереш. Но брат ми днес се държа като честен човек.
- Не, не искам да го разбера. Вие сте диваци. Винаги правите нещата по този начин.
Дана заговори тихо и нежно:
- Съди ни, когато ни опознаеш. Не се оставяй да те води грешката, която той допусна. Виж - избърса една сълза, която се спускаше по бузата на Айлийн, — когато искаш да поговориш за каквото и да е, когато имаш желание и си готова да ни опознаеш, можеш да дойдеш при мен - усмихна се тя и я погали по брадичката.
Айлийн просто кимна утвърдително като малко дете.
- Знам, че беше много трудно за теб.
- Така е - изхлипа Айлийн. - Странно е.
- Аз ти предлагам приятелството си, Айлийн. Приемаш ли го? Мога да ти помогна да се приспособиш към света на твоя баща. Към твоя нов живот.
- Какъв живот? - извика тя отчаяно. - Този живот? - посочи очите и кучешките си зъби.
- В нощта има живот, Айлийн - отвърна Дана нежно. - Има красота и справедливост. И ти си част от него.
- Аз... аз съм ужасена... - призна тя без заобикалки. Дана се усмихна и сви рамене.
- Предполагам, че внушаваме малко страх.
- Внушавате - отвърна момичето. - Но твоят брат е най-лошият от всички.
Беше я страх от Калеб. Нито Мену, нито Каал, нито Дана, нито дори Беата или нещастникът Самаел можеха да я притеснят толкова. Той беше единственият, който я караше да се чувства слаба и уязвима, заради всичко, което беше събудил у нея. Заради желанията, които изпитваше, когато беше близо до него.
- Нормално е да се чувстваш така. Искаш ли да поговорим за това сега? - попита я Дана.
- Не. Не се чувствам добре.
Разбира се, че не беше добре. Копнееше да види Калеб, ирационално и отчаяно, нелогично, ненормално. И най-лошото беше, че той си беше тръгнал.
Когато докосна лицето му, усети електричество по ръцете си. Топлина в гърдите. Парене в корема. И беше убедена, защото това показваха инстинктите й, че нещо се случва между нея и ванира.
Ароматът на кръвта му я възбуждаше като нищо друго на този свят, гласът му я завладяваше и я въвличаше в транс на неконтролируемо желание към него, към неговата кожа, към неговото тяло. С никого не се чувстваше така. Никога не се беше чувствала така.
- Утре ще пазим Бирмингам. Вампирите и върколаците нападат често в този район.
- Знам. Дядо ми каза. - Айлийн бързо избърса сълзите си.
- През нощта там е много приятно. Ако искаш да поговорим... Можеш да придружиш берсерките по време на техния караул. Докато няма конфликти, ще можем да разговаряме. Ще има и от нашите хора. Ще имаме възможност да поговорим спокойно. Сега между клановете цари примирие, така че няма да има повече спречквания.
Айлийн искаше да поговори с някоя жена. Този свят на тестостерон я побъркваше. Липсваха й Рут и Габриел. Какво ли щяха да си помислят за нея и за това, което й се беше случило? Може би щяха да я отблъснат. Може би никога нямаше да има други такива приятели.