Да. Дядо й имаше вкус и множество хора, готови да работят за него. Но нищо от това не можеше да я накара да забрави преживяното.
Седнала в леглото, облегната на големите пухени възглавници, тя мислеше върху думите на Дана.
„Опитай се да го изслушаш. Говори с него. Прости му."
Погледна през прозореца. Беше пет следобед и скоро щеше да се стъмни.
Беше решена да слуша. Решена да разбере, ако можеше, поведението на Калеб. Не беше спала цяла нощ. Тежеше й, объркваше я онова, което беше видяла. Изтерзаното тяло на Калеб. Разкъсано. Кървящо.
Прегърна коленете си и скри лице в тях. В стомаха й се беше образувала топка, изпитваше необяснимо желание да плаче и крещи.
Болеше. Страданието на този мъж я болеше, сякаш беше нейно, и желанието да го успокои я разяждаше до полуда. Сякаш някой изцеждаше сърцето й като мокра кърпа.
Тази нощ, сграбчила чаршафите, беше почувствала как студът и самотата са дошли при нея. Задушаваха я, ходеше из стаята, разтъркваше ръцете си и мислеше за него. За очите, за устните, за косата, за тялото му. Той излъчваше опасност от всички свои пори, но след наказанието беше видяла, че е съсипан и се притесняваше за състоянието му. След онова, което й беше сторил, се оказваше сега, че тя се чувства зле заради неговото страдание. Калеб беше плашещ, но тя вече не усещаше страх. Нито от него, нито от себе си. Защо? Какво й ставаше? Нещо се беше променило в нея и то влияеше на емоциите и чувствата, които Калеб събуждаше у нея.
Може и да я дразнеше или пък се опитваше да властва над нея по начини, с които не беше съгласна. Може и наистина да се разкайваше много за случилото се и ако беше така, тя беше готова да му прости. Такава беше природата й.
Майка й беше простила на Тор, когато я беше обладал грубо първия път. Отпусна глава на таблата на леглото, въздъхна и се загледа в тавана. Ех, да можеше да поговори с Рут. Беше объркана. Беше ядосана, но същевременно копнееше да го види и да го утеши в страданието му.
Но онова, което се беше случило между тях, беше различно от ситуацията при родителите й. Различно по своя вид, по своята същност, по всичко. Тя обаче наистина беше луда, защото искаше да му прости и да му даде втори шанс.
Имаше нужда от сили, за да се справя с другата си природа. Защо Калеб я привличаше така? Защо събуждаше инстинктите й и я караше да се чувства като разцъфващо пролетно цвете? Разбираше същността си на берсерк, но тази на ванир беше друго нещо. Беше й непонятна, защото не я познаваше. Страхуваше се от нея и се беше изолирала от тази тъмна страна. Такава ли беше?
Гледаше през прозореца как слънцето бавно залязва. Искаше да разбере тази нова реалност, да блокира страховете си, да сграбчи чувствата, които започваше да събужда този високомерен ванир, и да ги изкорени. Дали не страдаше от Стокхолмски синдром? Ами ако действително желаеше този мъж?
Защото се чувстваше точно така. Едва се сдържаше да не изтича при него. При своя похитител. При своя мъчител. При своя крадец.
Трябваше да говори с Дана. Трябваше да се увери, че Калеб е добре. И беше гладна като изнемощяла хиена. Щеше да изчака да дойдат Ноа и Адам, за да я заведат в Лондон, в седалището на „Нюсайънтистс". Преди това обаче щеше да излезе на въздух, да се поразходи, за да се успокои и да дойде на себе си. Канеше се да отиде при тотема.
13.
Mри тотема беше по-тихо от всякога. Нямаше вятър и всичко беше потънало в спокойствие и застинало в очакване. Дървета, растения и животни я обграждаха, сякаш смятаха, че ще видят нещо ново. Тя ги усещаше, можеше да ги чуе. Тук някакъв елен, там един глиган... Заек бяга от вълка и се крие в дупка.
Айлийн знаеше какво прави там. Не само искаше да намери спокойствие. Не, не беше това. Седнала облегната на паметника на божеството-вълк, тя късаше листенцата на едно диво цветче и разсъждаваше върху истинската причина да бъде там.
Надяваше се, че Калеб я гледа, както беше направил предишния ден. Надяваше се, че я наблюдава.
След дългото чакане, разочарована и без да иска да се задълбочи в причината за своето разочарование, тя се изправи, изтупа праха от тесния си панталон и се накани да се прибира.
-Айлийн.
Когато чу този мелодичен и дълбок глас, сърцето й започна да бие като маракас. Въздъхна, опита се да овладее дишането си и погледна напред.