Вдигнал качулката на черното си кожено яке, обут с черни дънки и черни ботуши, Калеб я оглеждаше от горе до долу. С ръце в джобовете, прав, невъзмутим, като канара, той сякаш изпълваше пространството.
Айлийн беше много хубава. Носеше високи до коленете развързани туристически ботуши. Беше обута в къси дънки, които перфектно подчертаваха задника й. Ризата й беше бяла, прилепнала по тялото, с къс ръкав. Черно копринено шалче обгръщаше врата й и краищата му се спускаха до гърдите й. Беше прихванала косата си с тънка диадема от кафява кожа, която не позволяваше на кичурите да се разпиляват по лицето й. Бузите й се бяха зачервили, а на устните си беше сложила червило с телесен цвят, който, тъй като беше брюнетка, й придаваше повече топлина и естествен вид. Беше подчертала очите си с черен молив.
Лилавият й поглед се втренчи в неговия зелен. Продължиха да се гледат няколко мига. Интимни, вечни.
- Подранил си - каза му тя с пресипнал глас. - Отново. Бяха се уговорили да се видят в пет. Оставаше още час, а Калеб вече беше в Улвърхамптън. С нея. Насаме.
Айлийн преглътна и прокара ръка по врата си, за да отметне женствено косите си назад.
Калеб почувства напрежение в слабините.
- Слънцето все още не е залязло - каза тя, като безуспешно се опитваше да овладее гласа си. - Как можеш да излизаш сега?
- Покрит съм. Стъклата на колите ни са затъмнени, намазал съм се със слънцезащитен крем с фактор 50 и освен това е много облачно - отвърна той, без да откъсва очи от устните й.
Между тях имаше четири метра разстояние. Тя не смееше да се приближи, а той не беше сигурен какво ще направи, ако се приближи до нея.
- Пошегувах се за слънцезащитния крем - каза весело. - Намираме се в район, наречен Блек Кънтри - обясни той, пристъпи към нея и веднага се спря.
- Черната страна.
- Чела си за това? - попита я развеселен.
- Интернет. Поразгледах малко.
- Знаеш ли защо се нарича така? - попита той и отново пристъпи към нея. Контролираше всяко движение, гледаше да не бъде рязък и припрян. Айлийн поне не отстъпваше назад.
- Не, не знам - прошепна тихо.
Калеб усети притеснението й, чу ударите на сърцето й. То препускаше заради него, помисли си доволен. Пое въздух и изпълни дробовете си с женствения й аромат.
- Блек Кънтри се състои от четири района - отвърна с горящ поглед. - Седгли, Дъдли, Уолсол и Улвърхамптън, разположени в Централна Англия, на северозапад от Бирмингам. Тук е започнала първата индустриална революция. Всички фабрики в района обработват стомана и леят желязо. Има също така и големи мини.
- Ти си като Уикипедия.
Калеб се намръщи и се изсмя дрезгаво.
- Горе-долу. Комините на фабриките постоянно изпускат дим и са образували в небето над тези четири района гъст слой от черна пепел, заради който и през деня небето се оцветява в сивкави тъмни тонове, а през нощта и следобед изглежда червено. Димът от комините не позволява на слънцето да проникне напълно. - Пристъпи още две крачки към нея. Тя го гледаше с широко отворени очи, учудена от думите му. - Свикнали сме да излизаме на такова слънце.
- Затова живеете тук - беше по-скоро потвърждение.
- Нашият клан винаги е бил по тези земи, в този район. Още преди да се появят производството и фабриките, небето е било мрачно заради праха и газовете, които се отделяли от вътрешността на мините. Много полезно за нашата кожа - пошегува се, без да се засмее.
Кимна утвърдително, когато видя, че на Айлийн не й е до шеги. Трябваше да престане да се държи като несигурен юноша.
- И... какво правиш тук? - попита тя и разтърка ръцете си. Чувстваше се неудобно.
- Исках да видя как си.
- Откъде знаеше, че ще съм тук?
- Как бих могъл да не знам къде си?
Айлийн го погледна за миг в очите. Искаше да види доколко е честен. Изглежда, казваше истината и тя се зарадва.
- Ти как си? - попита тя срамежливо. - Гърбът вероятно те боли, но със сигурност раните ще зараснат бързо.
- Гърбът ми е жива рана - отвърна той тъжно. — Но е вярно. Раните ми зарастват бързо - излъга той, като я наблюдаваше.
Айлийн сведе поглед и стисна устни.
- Не трябваше да го правиш.
- Не съжалявам - отвърна Калеб и потърси с поглед очите й. — Всяко пробождане ми напомня колко несправедлив бях с теб, Айлийн. Заслужавам си го.
Айлийн се завъртя и застана с гръб към него. Страхуваше се да го погледне в изумрудените очи, за да не остане хипнотизирана от тях.
- А ти какво правиш тук, Айлийн? - приближи се до нея и почти докосна гърба й.
Съблазнителният му глас напрягаше нервите й. Айлийн усещаше топлината, която излъчваше тялото му. Изкашля се и отговори: