Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите
Изказвам специална благодарност на д-р Стейси Грубър, доцент по психиатрия в медицинския колеж в Харвард и заместник-директор на лабораторията по когнитивна неврология в болница „Маклийн“.
Посвещавам книгата на моя издател Айвън Хелд
Рим
Шуртене на вода. Сива градена вана с мозайка, монтирана върху настлан с теракота под.
Водата течеше бавно от стар месингов кран, а през прозореца нахлуваше мрак. От другата страна на старото релефно стъкло бяха площадът, фонтанът и нощта.
Тя седеше тихо във ваната със студена вода, в която се топяха ледени кубчета, а очите й не изразяваха нищо — вече почти нищо. Отначало те бяха като протегнати към него ръце, които го умоляваха да я спаси. Сега бяха придобили нараненото синьо на здрача. Каквото и да бе имало в тях, вече бе изчезнало. Скоро тя щеше да заспи.
— Ето — каза той и й подаде ръчно изработена чаша от Мурано, пълна с водка.
Частите от тялото й, които никога не бяха виждали слънце, го очароваха, бяха бледи като варовик. Той завъртя крана и водата потече на тънка струйка. Наблюдаваше забързаното й дишане и чуваше тракането на зъбите й. Белите й гърди се движеха под повърхността на водата, нежни като бели цветя. Зърната й, втвърдени от студа, приличаха на неразтворени розови пъпки. Внезапно се сети за моливите си. Как прегризваше розовите гумички, когато беше ученик, и казваше на баща си, а понякога и на майка си, че не му трябват, защото никога не допуска грешки. А в действителност обичаше да дъвче. Не можеше да се удържи, това също беше истина.
— Ще запомниш името ми — каза й.
— Няма — отвърна тя. — Мога да го забравя. — Зъбите й тракаха.
Той знаеше защо го казва. Ако забравеше името му, съдбата й щеше да бъде преработена като лош тактически план.
— Как беше? — попита я. — Кажи как се казвам.
— Не си спомням — пророни през плач, разтреперана.
— Кажи го — нареди й, загледан в загорелите от слънцето ръце с настръхнали от студа руси косми, в младите гърди и в тъмнината между краката й под водата.
— Уил.
— И още?
— Рамбо.
— И ти го смяташ за смешно — рече той, седнал гол върху капака на тоалетната.
Тя рязко поклати глава.
Лъжеше. Подигра му се, когато й каза името си. Засмя се и подхвърли, че Рамбо е измислено име от киното. Тогава й обясни, че е шведско. Ала тя възрази, че не било шведско. Той повтори, че е шведско. Попита я откъде произхожда според нея и пак настоя, че е истинско.
— Да бе — отвърна тя през смях. — Като Роки.
— Провери го в интернет — предложи й. — Истинско име е. — Не му беше приятно, че трябва да й обяснява откъде произлиза името му. Това беше преди два дни и не че й имаше зъб, но просто го помнеше. Прости й, защото каквото и да си мислеха всички, тя страдаше непоносимо.
— Да знаеш името ми, ще бъде като ехо — добави той. — Няма абсолютно никакво значение. Просто звук, който си произнесла.
— Никога не бих го казала. — Виждаше се, че е изпаднала в паника.
Устните и ноктите й бяха посинели и тя трепереше неудържимо. Гледаше в една точка. Той й даде да пие още и тя не посмя да му откаже. Знаеше какво ще последва при най-малкия акт на неподчинение. Бе наясно какво я чака и при най-лекия писък. Той седеше спокойно на капака на тоалетната, разкрачен нарочно, за да може тя да вижда възбудата му и да се бои от нея. Тя вече не го молеше, нито му предлагаше да „се възползва от нея“, ако това бе причината да е негова заложница. Мълчеше си, защото знаеше какво би станало, ако го обидеше и намекнеше, че при правенето на секс желанието щеше да е само негово, че тя не би му се отдала доброволно.
— Съзнаваш, че те помолих любезно — каза той.
— Не знам. — Зъбите й тракаха.
— Знаеш. Помолих те да ми благодариш. Само това поисках и бях мил с теб. Помолих те любезно, но ти ме принуди. Принуди ме да сторя това. Разбираш ли? — Той стана и огледа голото си тяло в огледалото над мраморната мивка. — Твоето страдание ме кара да го правя — казваше голото му тяло в огледалото. — А аз не искам да го правя. Ти ме нарани. Разбираш ли как фатално ме нараняваш, като ме караш да го правя? — попита голотата му в огледалото.
Тя отвърна, че разбира, а очите й се пръснаха като летящи парченца стъкло, когато той отвори кутията с инструменти, и сетне, сякаш събрала разпилените частици, се съсредоточи върху резците, ножовете и миниатюрните триони. Той взе торбичка с пясък и я постави на ръба на мивката. Извади ампули с лавандуловосиньо лепило и също ги остави там.