— Може да е имал лепило по пръстите си и да е докоснал монетата — предположи тя. — И така да е оставил отпечатъка.
18.
Девет часа вечерта.
Силен дъжд валеше на улицата пред рибарската хижа на Марино. Люси беше вир-вода, когато включи безжичния приемник минидиск записвачка, маскирана като айпод. Точно след шест минути Скарпета щеше да се обади на Марино. Но сега той се караше с Шанди и всяка тяхна дума бе улавяна от многопосочния микрофон, монтиран във флаш паметта на компютъра му.
Тежките му стъпки, отварянето на вратата на хладилника, съскането от отваряне на кутийка с напитка, вероятно бира.
Гневният глас на Шанди звучеше в слушалката на Люси:
— Не ме лъжи. Предупреждавам те. Защо така изведнъж? Изведнъж решаваш, че не искаш да се обвързваш с мен? Впрочем, кой е казал, че аз съм обвързана с теб? Единственият, който трябва да е вързан, си ти — в усмирителна риза в психиатрия. Може би годеникът на Голямата шефка ще ти направи отстъпка за стая в неговата болница.
Беше й казал за годежа на Скарпета и Бентън. Шанди засягаше Марино по болното място, което означаваше, че знае кое е то. Люси се запита колко пъти е използвала годежа на Скарпета срещу него, дразнила го е с този факт.
— Не ме притежаваш. Няма да ме имаш, докато ти е удобно, затова аз пръв ще се отърва от теб — изкрещя той. — Влияеш ми зле. Караш ме да използвам онзи хормонален боклук — цяло чудо е, че не получих удар или нещо подобно. След малко повече от седмица. А какво ще стане след месец? Избрала ли си шибаното гробище? Или може би ще попадна в някой пандиз, защото ще си загубя ума и ще направя някоя беля?
— Може би вече си я направил.
— Върви по дяволите.
— Защо да се обвързвам със стар и дебел коцкар като теб, който дори не може да го вдигне без онзи хормонален боклук?
— Престани, Шанди, писна ми да ме обиждаш, чуваш ли? Щом съм такова нищожество, защо си тук? Имам нужда от пространство, от време да помисля. В момента всичко е толкова объркано. Не си върша работата. Пуша, не ходя на фитнес, пия прекалено много, друсам се. Всичко отиде по дяволите, а ти само ме забъркваш във все по-големи неприятности.
Мобилният му иззвъня. Марино не вдигна. Но телефонът продължаваше да звъни.
— Вдигни го! — каза високо Люси под силния равномерен дъжд.
— Да — прозвуча гласът му в слушалката й.
Слава богу. Той замълча за момент, явно слушаше, после отговори на Скарпета от другата страна на линията.
— Не може да е така.
Люси не чуваше леля си, но знаеше какво му казва тя. Уведомяваше Марино, че няма съвпадения в никоя база данни на серийния номер на колта трийсет и осми калибър, нито цели или частични отпечатъци, свалени от пистолета и гилзите, които Бул беше намерил на алеята зад къщата й.
— А негови? — попита Марино.
Имаше предвид Бул. Скарпета не можеше да му отговори. Отпечатъците на Бул нямаше да бъдат в базата данни, защото не беше осъждан за престъпление, а фактът, че беше арестуван преди няколко седмици, не се броеше. Ако колтът беше негов, но не беше краден или използван при престъпление, а се беше озовал на улицата, нямаше да го има в базата данни. Беше посъветвала Бул да даде отпечатъци, за да бъде изключен като заподозрян, но той още не беше го сторил. Не можеше да му напомни, защото не можеше да го намери. И двете с Люси бяха опитвали няколко пъти, след като излязоха от къщата на Лидия Уебстър. Майката на Бул им обясни, че отишъл с лодката на лов за стриди. Странно беше, че го е направил в това ужасно време.
— Аха, аха. — Гласът на Марино изпълваше ухото на Люси и той отново крачеше напред-назад, явно внимаваше какво говори пред Шанди.
Скарпета щеше да уведоми Марино и за частичния отпечатък по златната монета. Може би точно това му съобщаваше сега, защото той възкликна изненадано:
— Добре че ми каза.
После отново замълча. Люси го чуваше как крачи. Приближи се към компютъра и към флаш паметта, чу се скърцане на дървен стол, явно беше седнал. Шанди мълчеше, навярно се опитваше да разбере за какво говори и с кого.
— Добре — каза той накрая. — Може ли да го обсъдим по-късно? Имам малко работа.
Не. Люси беше сигурна, че леля й щеше да го принуди да говори за каквото искаше тя или поне да я изслуша. Нямаше да затвори телефона, без да му напомни, че през последната седмица е започнал да носи стар сребърен долар на верижка. Можеше да няма връзка с накита със златна монета, докосвана в някакъв момент от мъртвото момче във фризера на Скарпета. Но откъде Марино бе получил своя нов лъскав медальон? Ако тя го питаше това, той не й отговаряше. Не можеше. Шанди беше там и слушаше. И докато Люси стоеше в мрака и дъждът мокреше шапката й и проникваше през яката на шлифера, тя си мислеше за онова, което Марино беше сторил на леля й, и познатото чувство се върна. Безстрашие и решимост.