— Да, да, никакъв проблем — каза Марино. — Падна като зряла ябълка.
Люси заключи, че леля й му благодари. Каква ирония, тя да му благодари. Как, по дяволите, можеше да му благодари за каквото и да било? Люси знаеше защо, но пак се отвращаваше. Скарпета му благодареше за това, че бе говорил с Маделиза, което бе довело до признанието й, че е взела малкия басет, а после му беше показала чифт къси панталони с кръв по тях. Кръвта, която е била по кучето. Маделиза беше избърсала ръка в късите си панталони, което показваше, че явно бе отишла на местопрестъплението много скоро след като някой е бил ранен или убит, защото кръвта по кучето още е била влажна. Марино бе взел късите панталони. Беше й оставил кучето. Обещал й да каже в полицията, че убиецът е откраднал кучето, може би го е убил и го е заровил някъде. Невероятно колко мил и почтен беше той с жени, които не познаваше.
Дъждът барабанеше по главата на Люси с неумолими студени пръсти. Тя се разходи, като внимаваше да не я видят, в случай че Марино или Шанди се приближат до прозореца. Може и да беше тъмно, но Люси не искаше да рискува. Марино беше затворил телефона.
— Мислиш ме за толкова тъпа, че да не разбера с кого, по дяволите, говореше, и се постара да не схвана за какво? Говореше с гатанки — крещеше Шанди. — Сякаш съм толкова тъпа, че да се хвана. С Голямата шефка, ето с кого!
— Изобщо не е твоя работа. Колко пъти да ти го казвам? Мога да говоря с когото си искам.
— Всичко е моя работа! Прекарал си нощта при нея, лъжлив гадняр! Видях проклетия ти мотор там рано на другата сутрин! Мислиш ме за глупачка? Хубаво ли беше? Знам, че си мечтал за това през половината си живот! Хубаво ли беше, грамаден, дебел коцкар!
— Не знам кой ти е набил в главата на глезена богаташка щерка, че всичко е твоя работа. Чуй ме добре! Това не е!
След още куп ругатни, псувни и заплахи Шанди изхвърча навън и блъсна вратата. От скривалището си Люси я наблюдаваше как ядосано стигна до мотоциклета си, яхна го и прекоси малкото дворче на Марино, после шумно отпраши по посока на моста „Сойър“. Люси почака няколко минути, като се ослушваше, за да се увери, че Шанди няма да се върне. Нищо. Само далечният звук на трафика и шумния плисък на дъжда. Качи се на предната веранда на Марино и почука на вратата. Той я отвори рязко и гневното му лице изведнъж стана безизразно, после смутено. Израженията и емоциите се редуваха по физиономията му като по игрален автомат.
— Какво правиш тук? — попита той и погледна зад нея, сякаш се боеше, че Шанди може да се върне.
Люси влезе в мизерното му убежище, което познаваше по-добре, отколкото той си мислеше. Забеляза компютъра и флаш паметта, която още беше в него. Фалшивият й айпод и слушалката бяха пъхнати в джоба на шлифера й. Марино затвори вратата и застана пред нея, като се чувстваше все по-неудобно, докато тя се настани на карирания диван, който лъхаше на плесен.
— Разбрах, че си ни шпионирала с Шанди, докато бяхме в моргата, сякаш си проклет преследвач на терористи. — Той нападна пръв, навярно мислеше, че е дошла за това. — Не се ли научи да не ми въртиш такива номера?
Опитваше се глупаво да я сплаши, макар много добре да знаеше, че никога не беше се страхувала от него, дори като дете. Дори когато беше тийнейджърка и той й се подиграваше, понякога доста остро, за това коя е и каква е.
— Вече го обсъдих с докторката — продължи Марино. — Няма какво повече да говорим, затова не започвай и ти.
— Само това ли направи? Разговаря с нея? — Люси се наведе, извади своя глок от кобура на глезена си и го насочи към лицето му. — Кажи ми поне една причина да не те убия — произнесе тя без всякакво чувство.
Той не отговори.
— Само една причина — повтори Люси. — С Шанди току-що се карахте като куче и котка. Крясъците й се чуваха чак на улицата.
Тя стана от дивана, приближи се до масата и отвори едно чекмедже. Извади револвера „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, който бе видяла снощи, седна отново и прибра своя глок в кобура на глезена си. После насочи към Марино собствения му пистолет.