— Отпечатъците на Шанди са из цялата къща. Сигурно е пълна с нейната ДНК. Двамата се карате, тя те прострелва и отпрашва с мотора си. Каква патологично ревнива кучка!
Люси дръпна ударника на револвера. Марино не трепна. Сякаш не го беше грижа.
— Само една причина — повтори тя.
— Не знам такава — отвърна той. — Давай. Исках тя да го направи, но не пожела. — Говореше за Скарпета. — А трябваше. Тя не го направи, но ти давай. Пет пари не давам дали ще обвинят Шанди. Дори ще ти помогна. В спалнята ми има нейно бельо. Вземи нейна ДНК. Ако я намерят и по пистолета, друго не им трябва. Всички в бара знаят каква е. Питай Джес. Никой няма да се изненада.
После млъкна. За момент и двамата останаха неподвижни. Той стоеше пред вратата, отпуснал ръце. А Люси седеше на дивана, насочила револвера към главата му. Не й беше нужно да се цели в гърдите му, които бяха по-голяма мишена. Той добре съзнаваше този факт. Тя отпусна пистолета.
— Седни — рече тя.
Марино седна на стола до компютъра.
— Трябваше да се досетя, че ще ти каже — промърмори той.
— Би трябвало да я познаваш по-добре. Не е казала нито дума на никого. Продължава да те защитава. Не е ли странно? — изтъкна Люси. — Видя ли какво си направил на китките й?
Отговорът му беше внезапно зачервяване на кървясалите му очи. Люси никога не беше го виждала да плаче. Но продължи:
— Роуз е забелязала. Тя ми каза. Тази сутрин, когато бяхме в лабораторията, ги видях лично — охлузванията по китките на леля Кей. И както те попитах вече, какво ще направиш по въпроса?
Опита се да пропъди образите на онова, което си представяше, че е сторил на леля й. Мисълта, че той я е виждал и я е докосвал, караше Люси да се чувства много по-опетнена, отколкото ако самата тя беше жертвата. Гледаше огромните му длани и ръце, устата му, и се опитваше да пропъди от ума си представите за неговите действия.
— Стореното — сторено — каза той. — Просто е. Обещавам, че никога няма да й се наложи да бъде около мен. На никоя от вас. Или можеш да ме застреляш, както възнамеряваше, и да ти се размине, както винаги. Вече си го правила. Можеш да си позволиш всичко, което поискаш. Хайде. Ако някой друг й беше причинил същото, аз щях да го убия. Вече щеше да е мъртъв.
— Жалък страхливец. Поне й кажи, че съжаляваш, вместо да бягаш или да извършиш самоубийство като ме предизвикваш.
— Каква полза, ако се извиня? Всичко свърши. Затова разбирам всичко твърде късно. Никой не ми се обади, за да дойда в Хилтън Хед.
— Не се дръж като бебе. Леля Кей те помоли да посетиш Маделиза Дули. Не можех да повярвам. Още ми се повдига от това.
— Вече няма да ме моли за нищо. Не и след като ти дойде тук. Не искам никоя от вас да ме моли за нищо — отсече Марино. — Свършено е.
— Помниш ли какво направи?
Той не отговори. Помнеше.
— Кажи, че съжаляваш — рече тя. — Кажи й, че не си бил толкова пиян, та да не помниш какво си сторил. Кажи й, че помниш и че съжаляваш, че не можеш да поправиш нещата, но съжаляваш. Да видим какво ще направи. Няма да те застреля. Дори няма да те изгони. Тя е по-добър човек от мен. — Люси хвана револвера по-здраво. — Защо? Само ми обясни защо. И друг път си бил пиян в нейно присъствие. Бил си насаме с нея милион пъти, дори в хотелски стаи. Защо? Как можа?
Марино запали цигара, ръцете му трепереха силно.
— Заради всичко. Знам, че няма извинение. Бях полудял. Знам, че няма значение. Тя се върна с онзи пръстен и не знам.
— Напротив, знаеш.
— Не биваше да изпращам имейл на доктор Селф. Тя замъгли мозъка ми. После и Шанди. Лекарства. Пиене. Сякаш някакво чудовище се размърда в мен — каза горчиво Марино. — Не знам откъде дойде.
Отвратена, Люси стана и хвърли револвера на дивана. Заобиколи го и стигна до вратата.
— Чуй ме — спря я той. — Шанди ми намери това лекарство. Не съм първият, на когото го дава. Последният е имал ерекция в продължение на три дни. Тя смяташе, че е смешно.
— Какво лекарство? — Макар че Люси знаеше.
— Хормонален гел. От него полудявах. Все едно исках да чукам всеки, да убия всеки. Нищо не й бе достатъчно. Никога не съм бил с толкова ненаситна жена.
Люси се облегна на вратата и скръсти ръце.
— Тестостерон, предписан от долнопробен проктолог в Шарлът.
Марино изглеждаше изумен.
— Откъде?… — Лицето му потъмня. — Разбирам. Била си тук. Всичко ми е ясно.
— Кой е мръсникът с мотора, Марино? Кой е негодникът, когото за малко не си убил на паркинга на „Ритащият кон“? Онзи, който уж искал леля Кей да умре или да напусне града?