— Де да знаех.
— Мисля, че знаеш.
— Казвам ти истината, кълна се. Шанди сигурно го познава. Сигурно тя иска да прогони докторката от града. Проклета ревнива кучка.
— Или може би е доктор Селф.
— Да пукна, ако знам.
— Може би трябваше да проучиш твоята проклета ревнива кучка — каза Люси. — Писането на имейли до доктор Селф, за да предизвикаш ревност у леля Кей, е било нещо като игра с огъня. Но предполагам, че си бил твърде зает да правиш тестостеронов секс и да изнасилваш леля ми.
— Не съм.
— Ти как го наричаш?
— Най-ужасната ми постъпка — отвърна Марино.
Люси не сваляше очи от неговите.
— А медальонът със сребърния долар, който носиш? Откъде го имаш?
— Знаеш откъде.
— Шанди казвала ли ти е, че къщата на богатия й картофен татко е била ограбена малко преди да се засели тук? Всъщност е била ограбена веднага след смъртта му. Имал е колекция от монети и пари в брой. Всичко е изчезнало. Полицаите подозирали, че е дело на вътрешен човек, но не могли да го докажат.
— Златната монета, която намери Бул — досети се Марино. — Тя никога не е споменавала за златна монета. Единствената монета, която аз съм виждал, е този сребърен долар. Откъде знаеш, че Бул не я е загубил? Той е човекът, намерил трупа на момчето, а по монетата има отпечатък на момчето, нали?
— Ами ако монетата е открадната от покойния баща на Шанди? — попита Люси. — Това какво ти говори?
— Тя не е убила момчето — каза Марино със сянка от съмнение. — Никога не е споменавала, че има деца. Ако монетата има нещо общо с нея, вероятно я е подарила на някого. Когато ми подари моята, се смееше, каза, че било като медал на куче, за да ми напомня, че аз съм един от нейните войници. Че й принадлежа. Не знаех, че говори буквално.
— Да взема нейна ДНК, е отлична идея — отбеляза Люси.
Марино стана и се отдалечи. Върна се с червени бикини, пъхна ги в хартиен плик от сандвич. Подаде ги на Люси.
— Малко е странно, че не знаеш къде живее тя — подхвърли Люси.
— Не знам нищо за нея. Това е проклетата истина — увери я Марино.
— Ще ти кажа точно къде живее. На същия този остров. Уютна малка къщичка на брега. Изглежда романтична. Забравих да ти кажа, когато я проверих, случайно забелязах, че там е паркиран един мотор. Стар и ръчно сглобен, с картонена регистрационна табела. Беше завит под навеса. Нямаше никой вкъщи.
— Не съм очаквал такова нещо. Преди не бях такъв.
— Той няма да се приближи отново до леля Кей. Погрижих се за него, защото ти нямам доверие, че ти ще го направиш. Моторът му е стар. Пълен боклук. Не мисля, че е безопасен.
Марино не смееше да я погледне.
— Преди не бях такъв — повтори той.
Тя отвори входната врата.
— Защо не се разкараш от живота ни? — каза тя от верандата под дъжда. — Вече пет пари не давам за теб.
Старата тухлена сграда гледаше Бентън с празни очи, много от прозорците й бяха счупени. В изоставената фабрика за пури нямаше осветление. Паркингът пред нея беше съвсем тъмен.
Лаптопът беше на коленете му, когато той се включи в безжичната мрежа на пристанището и зачака в черния джип „Субару“ на Люси, кола, която обикновено не се свързваше със силите на реда. Периодично поглеждаше през предното стъкло. Дъждът бавно се стичаше по него, сякаш нощта плачеше. Той наблюдаваше телената ограда около безлюдната корабостроителница от другата страна на улицата, наблюдаваше силуетите на контейнерите, изоставени като катастрофирали вагони.
— Няма движение — съобщи той.
Гласът на Люси прозвуча в слушалката му.
— Стой и чакай колкото можеш.
Радиочестотата беше сигурна. Бентън не разбираше технологичните умения на Люси, а той не беше наивен. Знаеше само, че тя има начини да осигурява това и онова, да заглушава сигнали, а тя смяташе, че е страхотно да може да шпионира другите, докато те не могат да я шпионират. Бентън се надяваше, че е права. За това и за много други неща, включително за леля й. Когато помоли Люси да му изпрати самолета си, я предупреди, че не иска Скарпета да знае.
— Защо? — попита Люси.
— Защото сигурно ще се наложи да седя в паркирана кола цяла нощ и да наблюдавам проклетото пристанище — обясни той.
Щеше да стане още по-зле, ако Кей знаеше, че той е тук, само на няколко километра от дома й. Можеше да поиска да бъде тук с него. На което Люси отвърна, че е луд. Скарпета никога нямаше да дебне на пристанището с него. По нейните думи, това не беше работа за леля й. Кей не беше таен агент. Не обичаше особено оръжията, макар да умееше да си служи с тях, и предпочиташе да се грижи за жертвите и да остави на Люси и Бентън да се справят с останалото. Всъщност Люси искаше да каже, че седенето тук на пристанището можеше да бъде опасно, и тя не искаше Скарпета да го прави.