Странно, че Люси не спомена Марино. Че той можеше да помогне.
Бентън седеше в тъмното субару. Миришеше на ново — на кожа. Гледаше дъжда и през него отсрещната страна на улицата, и проверяваше лаптопа, за да се увери, че Пясъчния човек не се е включил незаконно в безжичната мрежа на пристанището, за да влезе в интернет. Но откъде щеше да го направи? Не от този паркинг. Нито от улицата, защото нямаше да посмее да спре колата си насред платното и просто да седи в нея, докато изпраща поредния дяволски имейл до дяволската доктор Селф, която сигурно вече се беше върнала в Ню Йорк в луксозния си апартамент край Сентръл Парк. Това беше нагло. Беше ужасно нечестно. Дори ако накрая Пясъчния човек бъдеше наказан за убийствата, доктор Селф със сигурност щеше да се отърве, а нейната вина за смъртта на жертвите беше равна на неговата, защото беше скрила информация, не беше я проверила, не я беше грижа. Бентън я мразеше. Искаше му се да не е така. Но я мразеше повече от всеки друг, когото бе мразил в живота си.
Дъждът шуртеше по покрива на джипа, мъглата забулваше далечните улични лампи и той не различаваше хоризонта от небето, нито дори очертанията на пристанището. Нищо не се виждаше в това ужасно време, докато накрая нещо помръдна. Бентън седеше съвсем неподвижно, а сърцето му биеше лудо. Една тъмна фигура бавно мина покрай оградата от другата страна на улицата.
— Забелязах движение — предаде той на Люси. — Някой включи ли се, защото не го виждам.
— Никой. — Гласът й прозвуча в слушалката му, и тя потвърди, че Пясъчния човек не се е включил в безжичната мрежа на пристанището. — Какво движение? — попита.
— При оградата. На три часа, сега не помръдва. Стои на три часа.
— Аз съм на десет минути. Дори по-малко.
— Излизам — каза Бентън, бавно отвори вратата на колата и вътрешната светлина угасна. Навън беше пълна тъмнина, а дъждът му се стори още по-силен.
Той бръкна в якето си и извади пистолета. Не затвори вратата докрай. Не издаде нито звук. Знаеше как да го прави, беше го правил повече пъти, отколкото искаше да помни. Движеше се като призрак, тъмен и безшумен, през локвите, през дъжда. На всяка втора стъпка спираше, за да се увери, че човекът от другата страна на улицата не го вижда. Какво правеше той? Просто стоеше там до оградата, без да мърда. Бентън се приближи, а фигурата все така не помръдваше. Бентън едва различаваше силуета през плътната водна стена и не чуваше нищо, освен шуртенето на дъжда.
— Добре ли си? — чу той гласа на Люси.
Не отговори. Спря зад един телефонен стълб и му замириса на креозот. Фигурата до оградата се премести наляво, към позиция един часа и започна да пресича улицата.
Люси попита:
— На десет четири ли си?
Бентън не отговори, а фигурата беше толкова близо, че той виждаше тъмната сянка на лице, ясното очертание на шапка, после ръце и крака, които се движеха. Бентън излезе зад стълба и насочи пистолета към него.
— Не мърдай — каза той тихо с тон, който не търпеше възражения. — Държа деветмилиметров, насочен към главата ти, затова да не си мръднал.
Мъжът, а Бентън беше уверен, че е мъж, се беше превърнал в статуя. Не издаваше нито звук.
— Излез на платното, но не към мен. Премести се наляво. Много бавно. Сега падни на колене и сложи ръцете на главата. — После се обърна към Люси. — Хванах го. Можеш да дойдеш.
Говореше така, сякаш тя бе съвсем близо.
— Дръж се. — Гласът й звучеше напрегнато. — Дръж се, идвам.
Той знаеше, че тя е далеч, твърде далеч, за да му помогне, ако възникнеше проблем.
Мъжът държеше ръцете на главата си и беше коленичил върху черния напукан мокър асфалт.
— Моля ви, не стреляйте — каза той.
— Кой си ти? — попита Бентън. — Кажи ми кой си.
— Не стреляйте.
— Кой си ти? — повтори Бентън по-високо, за да надвика дъжда. — Какво правиш тук? Кажи ми кой си.
— Не стреляйте.
— По дяволите! Казвай кой си. Какво правиш на пристанището? Не ме карай да те питам пак.
— Знам кой сте. Познах ви. Ръцете ми са на главата и няма нужда да стреляте — каза гласът, докато дъждът плющеше, а Бентън долови чуждестранен акцент. — Тук съм, за да заловя убиец, също като вас. Прав ли съм, Бентън Уесли? Моля, приберете оръжието. Аз съм Ото Пома. Тук съм по същата причина като вас. Капитан Ото Пома. Моля ви, приберете пистолета.