„Кръчмата на По“, на няколко минути с мотор от рибарската хижа на Марино.
Имаше нужда да пийне една-две бири.
Шосето беше мокро, черно и лъскаво, а вятърът носеше миризмата на дъжда и уханието на морето и блатата. Той се успокояваше, докато караше своя роудмастър през тъмната дъждовна нощ, знаеше, че не бива да пие, но не знаеше как да се спре, пък и какво значение имаше? Откакто се случи онова, той изпитваше душевна болка, усещане за ужас. Звярът в него бе излязъл на повърхността, чудовището се бе показало, а онова, от което се боеше открай време, беше точно пред него.
Питър Роко Марино не беше почтен човек. Подобно на почти всички престъпници, които беше залавял, той бе вярвал, че малко неща в живота са по негова вина, че всъщност е добър, смел и добронамерен, докато истината беше съвсем друга. Той беше себичен, извратен и лош. Лош, лош, лош. Затова жена му го бе напуснала. Затова кариерата му беше отишла по дяволите. Затова Люси го мразеше. Затова беше провалил най-хубавото нещо, което бе имал. Връзката му със Скарпета беше мъртва. Той я беше убил. Беше я осквернил. Беше я предавал многократно заради нещо, което не зависеше от нея. Никога не беше го пожелала, пък и защо? Не е била привлечена от него. Но и как би могла? И затова той я наказа.
Мина на по-висока скорост и натисна газта на мотора. Караше твърде бързо, дъждът болезнено го пробождаше по голата кожа, докато се носеше бързо към „ивицата“, както той наричаше заведенията на остров Съливан. Всички свободни места бяха заети от коли. Нямаше мотоциклети, само неговия, заради времето. Беше му студено, ръцете му бяха схванати. Изпитваше непоносима болка и срам, а наред с тях и отровен гняв. Разкопча безполезната каска, окачи я на кормилото и заключи мотора. Мокрите му кожени дрехи шумоляха, когато влезе в кръчмата с небоядисани износени дъски и с вентилатори по тавана, с рисунки на гарвани по стените и плакати на всички филми, създадени по произведения на Едгар Алън По. Барът беше препълнен, а сърцето му подскочи и запърха като стресната птица, когато забеляза Шанди между двама мъже, единият с кърпа на главата. Мъжът, когото Марино едва не беше убил онази вечер. Тя му говореше и притискаше тялото си към ръката му.
Марино стоеше до вратата, от него по издраскания под капеше дъждовна вода, наблюдаваше ги и се чудеше какво да прави, докато раните в него се подуваха, а сърцето му препускаше, сякаш коне галопираха по шията му. Шанди и мъжът с кърпата пиеха бира и малки текили, и замезваха с царевичен чипс и чили със сирене, същото каквото тя и Марино винаги поръчваха, когато идваха тук. Някога. В миналите дни. Свършено е с тях. Тази сутрин не беше използвал хормоналния гел. Беше го изхвърлил с нежелание, докато гнусното същество от мрака му шепнеше подигравателно. Не можеше да повярва, че Шанди е толкова безсрамна, та да идва тук с този мъж, а смисълът беше ясен. Тя го беше накарала да заплаши Скарпета. Колкото и да беше лоша Шанди, колкото и да беше лош той, колкото и да бяха лоши заедно, Марино беше по-лош.
Онова, което те се опитваха да й причинят, не можеше да се сравни с причиненото от него.
Той се приближи към бара, без да поглежда към тях, преструваше се, че не ги вижда, като се питаше защо не бе забелязал беемвето на Шанди. Сигурно беше паркирала в странична уличка, винаги се боеше някой да не удари някоя от вратите. Запита се къде е моторът на мъжа с кърпата на главата и си спомни какво бе казала Люси за него. Че изглеждал опасен. Тя бе направила нещо. Навярно скоро щеше да направи нещо и на мотора на Марино.
— Какво обичаш, скъпи? Къде се загуби? — Барманката изглеждаше петнайсетгодишна. Напоследък всички млади хора изглеждаха на толкова за Марино.
Беше тъй потиснат и разсеян, че не помнеше името й. Мислеше, че е Шели, но се боеше да го каже. Може би беше Кели.
— „Будвайзер“ светла. — Наведе се към нея. — Не поглеждай. Кой е онзи тип там с Шанди?
— Идвали са тук и преди.
— Откога? — попита Марино, когато тя плъзна към него халба бира, а той й подаде петачка.
— Две на цената на едно. Значи ще пиеш още една, скъпи. Боже! От време на време, откакто работя тук, скъпи. От миналата година, предполагам. Между нас казано, и двамата не ми харесват. Не ме питай за името му. Не го знам. Но той не е единственият, с когото тя идва. Мисля, че е омъжена.