Выбрать главу

— Сериозно?

— Надявам се, че си се разделил с нея. Завинаги.

— Приключих с нея — подчерта Марино и отпи от бирата си. — Не беше сериозно.

— Ще ти докара само неприятности — каза Шели или Кели.

Той усети погледа на Шанди. Беше спряла да говори с мъжа с кърпата, и сега Марино се запита дали не беше правила секс и с него през цялото време. Питаше се за откраднатите монети и откъде тя вземаше парите си. Може би баща й не беше й оставил нищо и тя се издържаше с кражби. Марино се чудеше за много неща и му се искаше да си бе задал тези въпроси по-рано. Шанди го гледаше как надига пенливата халба и отпива. Искрящите й от гняв очи изглеждаха безумни. За миг му хрумна да отиде до мястото й, но не можа да се насили да го направи.

Знаеше, че те няма да му кажат нищо. Беше сигурен, че ще му се присмеят. Шанди побутна с лакът мъжа с кърпата. Той изгледа Марино и се ухили самодоволно. Сигурно си мислеше, че е много забавно да седи там, да опипва Шанди със съзнанието, че тя никога не е била жената на Марино. С кого ли още спеше тази кучка?

Марино дръпна верижката със сребърния долар и я пусна в бирата си. Тя цопна в халбата и потъна на дъното. Той плъзна халбата през бара и тя спря почти пред тях, а той излезе с надеждата, че ще го последват. Дъждът беше спрял и от паважа под уличните лампи се вдигаше пара. Седна на мократа седалка на мотоциклета и зачака появата им. Гледаше входната врата на „Кръчмата на По“, чакаше и се надяваше. Може би щеше да започне бой. Може би те щяха да го довършат. Искаше сърцето му да не бие така бързо и гърдите да престанат да го болят. Може би щеше да получи инфаркт. Сърцето му трябваше да го предаде, защото беше лош. Той чакаше, загледан във вратата, гледаше хората от другата страна на осветените прозорци, всички бяха щастливи, с изключение на него. Докато чакаше, запали цигара и продължи да седи върху мокрия мотоциклет в мокрите си кожени дрехи, пушеше и чакаше.

Беше такова нищожество, че дори вече не успяваше да разгневи хората. Не можеше да накара никого да се сбие с него. Беше такова нищожество, че седеше тук навън в дъждовния мрак, пушеше и гледаше към вратата с надеждата, че Шанди или мъжът с кърпата, или и двамата ще излязат и ще го накарат да почувства, че у него още е останало нещо смислено. Но вратата не се отваряше. Не ги беше грижа. Не се страхуваха. Смятаха Марино за посмешище. Той чакаше и пушеше. Отключи мотоциклета и запали двигателя.

Даде пълна газ и със свирене на гуми бързо потегли. Заряза мотоциклета пред къщата си, като остави ключа в стартера, защото возилото нямаше да му трябва повече. Там, където отиваше, вече нямаше да кара мотоциклет. Вървеше бързо, но не така бързо, както препускаше сърцето му, и в тъмното изкачи стъпалата до своя кей и си спомни как Шанди се подиграваше на стария му паянтов кей, казваше, че е дълъг, кльощав и изкривен като древно насекомо. Тогава бе помислил, че е забавна и умее да си служи с думите, щом го каза първия път, когато я доведе тук и се любиха цяла нощ. Преди десет дни. Толкова беше продължило всичко. Трябваше да се сети, че му е заложила капан, че не е съвпадение, че започна да флиртува с него вечерта на същия ден, когато бе намерено мъртвото момче. Може би бе искала да използва Марино, за да получи информация. Той й бе позволил. И всичко това заради един пръстен. Докторката бе получила пръстен, а Марино си бе изгубил ума. Големите му ботуши трополяха шумно по кея, а износените дъски се тресяха под тежестта му, докато папатаците кръжаха около главата му като в анимационен филм.

На края на кея той спря, като дишаше тежко, изяждан жив от милиони невидими зъби, очите му се напълниха със сълзи, а гърдите му се издуваха бързо. Беше виждал да се издуват така гърдите на човек, веднага след като е получил смъртоносна инжекция, точно преди лицето му да стане тъмносиньо и да умре. Беше толкова тъмно и облачно, че водата и небето се сливаха, под него потропваха буферите, а вълните тихо се плискаха около колоните на кея.

Той извика нещо с глас, който сякаш не идваше от него, и метна мобилния си телефон и слушалката колкото можеше по-силно. Запрати ги толкова далеч, че не чу падането им.

19.

Комплекс за национална сигурност Y-12. Скарпета спря взетата под наем кола на един контролно-пропускателен пункт между бронирани бетонни стени и огради с бодлива тел.

Тя смъкна прозореца за втори път през последните пет минути и подаде значката си. Пазачът влезе в будката, за да се обади по телефона, докато друг пазач претърси багажника на червения „Додж Стрейтъс“, който Скарпета с неудоволствие откри да я чака в Херц, когато преди час беше кацнала в Ноксвил. Беше поискала джип. Не караше червени коли. Дори не носеше червени дрехи. Пазачите изглеждаха по-бдителни, отколкото в миналото, сякаш колата ги правеше предпазливи, а те и без това бяха такива. Y-12 имаше най-големият запас от обогатен уран в страната. Охраната беше непоклатима, а Скарпета никога не тормозеше учените тук, освен ако нямаше специална нужда, достигнала, както тя се изразяваше, критична маса.