В задната част на колата беше опакованият в кафява хартия прозорец от пералното помещение на Лидия Уебстър и малка кутия, съдържаща златната монета, по която имаше отпечатък на неизвестното малко момче. В далечните райони на комплекса бе разположена червена тухлена лаборатория, която приличаше на всички останали, но в нея държаха най-големия сканиращ електронен микроскоп на планетата.
— Може да паркирате ето там — посочи пазачът. — Той идва да ви вземе. Ще карате след него.
Скарпета продължи напред и паркира в очакване на черния шевролет, управляван от доктор Франц, директора на лабораторията. Винаги караше след него в комплекса. Колкото и пъти да беше идвала тук, не само че не можеше да намери пътя, но дори не смееше да опита. Да се загубиш в комплекс, който произвежда ядрени оръжия, беше недопустимо. Шевролетът се приближи и обърна, а доктор Франц й махна от прозореца и й направи знак да тръгва. Тя го последва покрай безлични сгради с безлични имена, после теренът драматично се промени, минаваха през гори и широки поляни и накрая стигнаха до едноетажните лаборатории, известни като „Технология 2020“. Обстановката беше измамно пасторална. Скарпета и доктор Франц излязоха от колите си. Тя извади опакования в кафява хартия прозорец от задната седалка, където беше закрепен с предпазния колан.
— Какви забавни неща ни носиш? — попита той. — Миналия път беше цяла врата.
— И намерихме отпечатък от обувка, нали? Никой не очакваше да е там.
— Винаги се намира по нещо. — Това беше мотото на доктор Франц.
Беше горе-долу на нейна възраст, облечен в поло и широки джинси. Не отговаряше на общоприетата представа за ядрен инженер-металург, който обича да прекарва времето си, като увеличава натрошена част от инструмент, паяжинни мрежи или парчета и части от космическа совалка или подводница. Тя го последва във вътрешността на сградата, която приличаше на нормална лаборатория, ако не беше масивната метална камера, поддържана от четири колони с диаметъра на дървета. Големият сканиращ електронен микроскоп тежеше десет тона и за инсталирането му беше нужен четиридесеттонен високоповдигач. С прости думи, той беше най-големият микроскоп на земята и първоначалното му предназначение не беше изследването на улики, а анализ на недостатъците на материали, като например металите, използвани за оръжия. Но технологията си е технология, колкото до Скарпета, тя редовно се възползваше от модерните уреди, които предлагаше комплекс Y-12.
Доктор Франк разопакова прозореца. Постави него и монетата върху стоманена въртяща се поставка, дебела осем сантиметра, и започна да наглася електронното оръдие с размера на малка ракета и скритите зад него детектори, като ги навеждаше възможно най-ниско към подозрителните части с пясък, лепило и счупено стъкло. С дистанционно управление на осите той плъзгаше и накланяше. Чуваше се бръмчене и щракане. Стопираше движението точно навреме, за да попречи на ценните части да се ударят в мострите или една в друга, или да паднат от ръба. Затвори вратата, за да вакуумира камерата до десет на минус шеста степен. После щеше да запълни междинното пространство до десет на минус втора и вратата нямаше да може да се отвори, колкото и да се опитваш, обясни той. Демонстрира й го. Всъщност бяха създали условията на открития космос. Без влага, без кислород, само молекулите на престъплението.
Чуваше се звукът на вакуумните помпи, миришеше на електричество и стаята започна да се загрява. Скарпета и доктор Франц излязоха, като затвориха външната врата, върнаха се в лабораторията, а колоната от червени, жълти, зелени и бели светлинни им напомняше, че в камерата няма човек, защото това би означавало почти незабавна смърт. Би било като разходка в космоса без скафандър, обясни доктор Франц.
Той седна пред една компютърна конзола с множество големи плоски видеоекрани и се обърна към Скарпета:
— Да видим сега. Какво увеличение? Можем да стигнем до двеста хиляди. — Можеха, но той се шегуваше.