— А ти се питаш…
— Питам се защо искаш да ме ядосаш, като нарушаваш нашето правило. Има някои теми, които не обсъждаме.
— Мога да обсъждам Марино. И съм го правила. — Шанди се ухили самодоволно. — Казах ли ти? Още иска да чука Голямата шефка. Това би трябвало да те притеснява, понеже двете сте на една възраст.
Шанди нагъваше ордьоврите сякаш бяха пилешки крилца.
— Може би би те изчукал, ако го помолиш много любезно. Но нея би предпочел дори пред мен, ако имаше избор. Представяш ли си? — възмути се тя.
Ако бърбънът беше въздух, в стаята нямаше да остане нищо за дишане. Шанди награби толкова много в клубната приемна, че се наложи да помоли портиера за табла, докато доктор Селф си направи чаша горещ чай от лайка и извърна поглед.
— Сигурно е много специална — продължи Шанди. — Нищо чудно, че я мразиш толкова.
Това беше метафора. Всичко, което представляваше Шанди, караше доктор Селф да се обръща на другата страна и тя бе извръщала поглед толкова дълго, че не бе видяла наближаващия сблъсък.
— Ето какво ще направим — поде доктор Селф. — Ще напуснеш онова красиво малко градче и няма да се връщаш. Знам, че ще ти липсва къщата на плажа, но тъй като само от любезност я наричам твоя, предполагам, че бързо ще я прежалиш. Преди да си събереш багажа, ще я оголиш до кокал. Помниш ли историите за апартамента на принцеса Даяна? Какво стана с него след смъртта й? Килимите и тапетите бяха свалени, дори електрическите крушки бяха махнати. Колата й беше размазана до неузнаваемост.
— Никой няма да докосне моето беемве, нито мотора ми.
— Започваш още тази вечер. Търкай, боядисвай, използвай белина. Изгори някои вещи, не ми пука. Не бива да остане нито капка кръв, семенна течност или слюнка, никакви дрехи, нито един косъм, влакно или троха храна. Трябва да се върнеш в Шарлът, където ти е мястото. Ходи на църква, посещавай някой спортен клуб и се прекланяй пред бога на парите. Покойният ти баща е бил по-мъдър от мен. Не ти е оставил нищо, затова аз трябва да ти оставя нещо. Имам го в джоба си. Тогава ще се отърва от теб.
— Нали каза, че трябва да живея в Чарлстън, за да мога…
— А сега имам привилегията да променя решението си.
— Не можеш да ме принудиш да правя каквото и да е. Пет пари не давам коя си и ми писна да ми нареждаш какво да говоря или да не говоря.
— Аз съм, която съм, и мога да те принудя да правиш каквото поискам — изтъкна доктор Селф. — Сега моментът е подходящ да бъдеш мила с мен. Помоли ме за помощ и аз дойдох. Току-що ти казах какво да правиш, за да изкупиш греховете си. Трябва да кажеш „Благодаря“ и „Твоите желания са заповед за мен“ и аз никога няма да направя нищо, за да те разстроя или да ти причиня неудобство.
— Тогава ми го дай. Свърши ми бърбънът и съм бясна. Заради теб се чувствам по-луда от плъх в кенеф.
— Не бързай толкова. Още не сме приключили разговора си. Какво направи с Марино?
— Напълно откачи.
— Значи все пак си успяла. Белетристиката е най-добрият факт, а журналистиката е по-истинска от истината. Изключението е войната, тъй като литературата ни въвлече в нея. И тя доведе до твоята постъпка, онова зверско ужасно нещо, което направи. Невероятно е, като си помислиш — въздъхна доктор Селф. — Ти седиш тук в тази минута и на този стол заради Джордж Уокър Буш. Аз също седя тук заради него. Да ти бъда публика, е под достойнството ми и сега наистина за последен път ти се притичвам на помощ.
— Ще ми трябва друга къща. Не мога да се преместя в друг град и да нямам къща — каза Шанди.
— Не съм сигурна дали някога ще преглътна иронията. Помолих те да се позабавляваш с Марино, защото исках да се позабавлявам с Голямата шефка, както я наричаш. Не съм искала останалото. Не съм знаела за останалото. Е, вече го знам. Много малко хора ме превъзхождат и никой, когото познавам, не е по-некадърен от теб. Преди да си събереш багажа, да почистиш и да отидеш там, където ходят хората като теб, един последен въпрос. Поне за един момент не изпита ли угризения? Не говорим за слаб контрол над импулсите, скъпа. Не и когато нещо толкова гнусно е продължавало до безкрай. Как си го гледала ден след ден? Аз дори не мога да погледна малтретирано куче.
— Просто ми дай онова, за което дойдох, става ли? — прекъсна я Шанди. — Марино го няма. — Този път се въздържа да каже, че е откачил. — Направих каквото ми каза…
— Не съм ти казала да направиш нещото, което ме принуди да дойда в Чарлстън, докато си имам далеч по-приятни занимания. И няма да си тръгна, докато не се убедя, че и ти се махаш.