— Длъжница си ми.
— Да направим ли сметка какво си ми струвала през годините?
— Да, длъжница си ми, защото не исках да го задържа, а ти ме принуди. Омръзна ми да живея миналото ти. Да върша гадости, защото това те кара да се чувстваш по-добре заради собствените ти гадости. Можеше да ме отървеш от него по всяко време, но и ти не го искаше. Точно това трябваше най-после да разбера. Ти също не го искаше. Тогава защо трябваше аз да страдам?
— Съзнаваш ли, че този прекрасен хотел е на улица „Мийтинг“ и че ако апартаментът ми гледаше на север, щяхме да виждаме моргата?
— Тя е същинска нацистка и съм почти сигурна, че той я е изчукал, не просто е искал, а наистина го е направил. Излъга ме, за да прекара нощта в къщата й. Сега как се чувстваш? Сигурно наистина е много специална. Толкова е лапнал по нея, че беше готов да вие като куче или да използва кучешка тоалетна, ако тя поиска. Длъжница си ми, задето се наложи да се примирявам с всичко това. Нямаше да се случи, ако не беше извъртяла един от своите номера и не беше казала: „Шанди? Има един голям тъп полицай, направи ми една услуга“.
— Ти сама си направи услуга. Получи информация, която не знаех, че ти трябва — каза доктор Селф. — Затова ти отправих предложение, но ти определено не го прие заради мен. Беше възможност за теб. Винаги си била много умела в използването на възможностите. Всъщност бих те нарекла гениална в това отношение. А сега това чудесно разкритие. Може би то е моята награда за всички пари, които пръснах по теб. Тя е изневерила? Доктор Кей Скарпета е изневерила? Питам се дали годеникът й знае.
— Ами аз? Онзи мръсник изневери на мен. Никой не ми го е причинявал. Мога да имам всеки мъж, а онзи дебелак ми изневери.
— Ето какво ще направиш. — Доктор Селф извади един плик от джоба на червения си копринен халат. — Ще кажеш на Бентън Уесли.
— Бива си те.
— Редно е той да научи. Ето ти чека. Но да не забравя… — Тя дръпна плика.
— За пореден път ли ще си играеш с мен?
— Не е игра, скъпа. Случайно имам имейл адреса на Бентън — каза доктор Селф. — Лаптопът ми е на бюрото.
Заседателната зала на Скарпета.
— Нищо необичайно — съобщи Люси. — Изглеждаше по същия начин.
— Същия? — попита Бентън. — Същия като какво?
Четиримата се бяха събрали около малка масичка в бившия слугински апартамент, някога обитаван от млада жена на име Мери, освободена робиня, която отказала да напусне семейството след войната. Скарпета си беше дала труда да проучи историята на своята къща. В този момент й се искаше да не беше я купувала.
— Пак ще попитам — обади се капитан Пома. — Имало ли е трудности с него? Може би проблем в работата му?
— Кога не е имал проблем с която и да е работа? — каза Люси.
Никой не знаеше къде е Марино. Скарпета му беше звъняла десетина пъти, може би и повече, но той не беше отговорил. На път за насам Люси се бе отбила в къщата му. Мотоциклетът му бе паркиран пред нея, но пикапът му го нямаше. Не отворил вратата. Нямало го. Тя каза, че надзърнала през прозореца, но Скарпета знаеше, че не е така. Познаваше Люси.
— Да, бих казала — намеси се Скарпета. — Бих казала, бе беше нещастен. Липсваше му Флорида и съжаляваше, че се е преселил тук. Явно не му е било приятно да работи за мен. Сега не е моментът да мислим за мъките и страданията на Марино.
Тя усещаше погледа на Бентън. Водеше си бележки в една тетрадка и ги сравняваше с други, по-стари бележки. Проверяваше предварителния доклад от лабораторията, макар да знаеше какво гласи.
— Не се е преместил — отбеляза Люси. — Ако все пак го е сторил, е оставил всичките си вещи.
— И видяхте всичко това през прозореца? — поинтересува се капитан Пома, който проявяваше любопитство спрямо Люси.
Наблюдаваше я откакто се бяха събрали в стаята. Тя явно го забавляваше, а нейната реакция беше да го пренебрегва. Гледаше Скарпета по същия начин, както я беше гледал в Рим.
— Явно доста сте видели през прозореца — каза той загледан в Скарпета, макар да говореше на Люси.
— И в пощата си не е влизал — додаде Люси. — Сигурно подозира, че я следя. Няма кореспонденция между него и доктор Селф.
— С други думи — заключи Скарпета, — изчезнал е от полезрението ни. Напълно.
Тя стана и дръпна щорите, защото беше тъмно. Пак валеше, и то още откакто Люси я беше взела от Ноксвил. По пътя планините изобщо не се виждаха, защото беше много мъгливо. Налагаше се Люси да сменя посоката, когато можеше, да лети много бавно, да следва теченията на реки или да намира по-ниски възвишения. Беше късмет, или може би Божия милост, че не катастрофираха. Търсенето беше прекратено, с изключение на наземните операции. Лидия Уебстър не беше открита жива или мъртва. Никой не беше виждал кадилака й.