— Ако бяхте, сигурно нямаше да сме тук, защото случаите щяха да бъдат разрешени. — Погледът на Бентън беше като стомана.
— Според мен е доста нелепо да смятаме, че облекчава страданията им — отбеляза капитан Пома. — Особено ако теорията ви е вярна и той ги измъчва. По-скоро им причинява страдания, не ги облекчава.
— Очевидно е, че ги причинява. Но ние не говорим за рационален ум, а само за организиран. Той е пресметлив и предпазлив. Интелигентен и опитен. Знае как да влезе с взлом и да не остави улики. Вероятно се занимава с канибализъм и сигурно вярва, че постига единение с жертвите си, прави ги част от себе си. Че има значима връзка с тях и че проявява милост.
— Уликите. — Люси повече се интересуваше от тях. — Смятате ли, че знае за следите от барут в пясъка?
— Възможно е — отвърна Бентън.
— Силно се съмнявам — възрази Скарпета. — Наистина. Дори ако пясъкът идва от някое бойно поле, от някое важно за него място, това не значи, че той познава химичния му състав. Защо да го знае?
— Приемам аргумента. Бих казал, че е вероятно да носи пясъка със себе си — каза Бентън. — Също така е много вероятно да носи лепилото и режещите инструменти. Каквото и да носи, то не е с чисто практична цел. Неговият свят изобилства от символи и той действа, движен от импулси, които имат логика само когато разберем тези символи.
— Изобщо не ме интересуват символите му — махна с ръка Люси. — За мен е най-важно, че е изпращал имейли на доктор Селф. Според мен това е главното. Защо на нея? И защо се е включил в безжичната мрежа на пристанището? Защо е прескочил оградата и е използвал изоставен контейнер? Все едно е някакъв товар?
Люси беше вярна на себе си. По-рано тази вечер беше прескочила оградата на корабостроителницата и беше огледала двора, защото имаше предчувствие. Къде би могъл човек да се включи в мрежата на пристанището, без да го видят? Беше намерила отговора в очукан контейнер, където откри маса, стол и безжичен рутер. Скарпета беше мислила много за Бул, за нощта, в която бе решил да пуши трева край изоставените контейнери и бил нападнат. Дали Пясъчния човек е бил там? Дали Бул не се беше приближил твърде много? Искаше да го попита, но не беше го виждала откакто заедно претърсваха уличката и намериха пистолета и златната монета.
— Оставих всичко на място — каза Люси. — Надявам се да не разбере, че съм била там. Но може и да разбере. Не мога да кажа. Не е изпращал имейли от пристанището тази вечер, пък и в последно време.
— А времето? — попита Скарпета, понеже виждаше, че става късно.
— Облачността трябва да се разчисти до полунощ. Ще се отбия в лабораторията, после тръгвам за летището — заяви Люси.
Тя стана. Капитан Пома я последва. Бентън остана седнал, Скарпета срещна погледа му и фобиите й се завърнаха.
— Трябва да поговорим — каза й той.
Люси и капитан Пома си тръгнаха и Скарпета затвори вратата.
— Може би аз трябва да започна. Появи се в Чарлстън без предупреждение — поде тя. — Не ми се обади. Не си се обаждал дни наред, после цъфваш ненадейно снощи, и то с него…
— Кей — прекъсна я той, като посегна към куфарчето си и го постави в скута си. — Сега не е време за това.
— Почти не си ми продумал.
— Може ли?… — понечи да заговори той.
— Не, не може да го отлагаме за по-късно. Не мога да се съсредоточа. Трябва да отида до сградата, където живее Роуз. Имам толкова работа, твърде много работа, а всичко се разпада и знам за какво искаш да говорим. Не мога да ти кажа как се чувствам. Наистина не мога. Не те обвинявам, ако си взел решение. Наистина те разбирам.
— Нямаше да предложа да отложим разговора за по-късно — поправи я Бентън. — Щях да предложа да престанем да се прекъсваме.
Това я обърка. Онази светлина в очите му. Винаги беше вярвала, че светлината в очите му е само за нея, но сега се боеше, че не е така, че никога не е било така. Той я наблюдаваше, а тя отклони поглед.
— За какво искаш да говорим, Бентън?
— За него.
— За Ото?
— Не му вярвам. Чакал е Пясъчния човек да се появи, за да изпрати нови имейли? Без кола? В дъжда? На тъмно? Предупреди ли те, че ще идва тук?
— Предполагам, че някой го е информирал за станалото. За връзката на случая „Дрю Мартин“ с Чарлстън, с Хилтън Хед.
— Може би доктор Марони е говорил с него — предположи Бентън. — Не знам. Той е като призрак. — Говореше за капитана. — Появява се навсякъде. Не му вярвам.