— Къде е Джани Лупано? — Тя мина покрай Ед.
От стереоуредбата звучеше Сантана. Вятърът нахлуваше през широко отворения прозорец на дневната. В очите на Ед се четеше паника и той заговори трескаво.
— Не знаех какво да правя. Какъв ужас! Не знаех какво да правя.
Скарпета се наведе през отворения прозорец. Погледна надолу и не различи нищо в мрака, само гъсти храсталаци, тротоар и платното на улицата. Дръпна се назад и огледа пищния апартамент с мраморни подове, боядисани в пастелни тонове стени, натруфени корнизи, италиански кожени мебели и авангардно изкуство. По лавиците бяха подредени красиво подвързани стари книги, които някой вътрешен дизайнер беше купувал на метър, а една цяла стена беше заета от домашно кино и уредба, твърде огромни за такова малко пространство.
— Какво е станало? — попита тя Ед.
— Обади ми се преди двайсетина минути — обясни той развълнувано. — Първо каза: „Хей, Ед, ти ли си палил колата ми?“. А аз отвърнах: „Да, защо питате?“. И се притесних.
Скарпета забеляза десетина тенис ракети в калъфи, подпрени на стената зад дивана, и цял куп кутии с обувки за тенис. Върху стъклената масичка за кафе с италианска стъклена основа бяха нахвърляни списания за тенис. На корицата на едно от тях имаше снимка на Дрю Мартин, която биеше сервис.
— Защо се притесни? — попита Скарпета.
— Онази млада дама, Люси. Тя припали колата му, защото искала да погледне нещо, а аз се притесних, че е разбрал. Но явно не беше така, убедих се, защото после той каза: „Винаги си се грижил добре за колата и искам да ти я подаря“. А аз се изумих: „Какво? Какво говорите, господин Лупано? Не мога да взема колата ви. Защо искате да подарявате такава хубава кола?“. А той заяви: „Ед, ще го напиша на хартия, за да знаят хората, че подарявам колата на теб“. След това се качих тук възможно най-бързо и заварих вратата отключена, сякаш е искал да улесни всеки, който би пожелал да влезе. После видях отворения прозорец.
Той отиде до него и посочи, сякаш Скарпета не виждаше сама.
Тя се обади на 911, докато двамата тичаха по коридора. Каза на оператора, че някой може да е скочил от прозорец, и даде адреса. В асансьора Ед продължаваше да говори несвързано как претърсил апартамента на Лупано и намерил парчето хартия, но го оставил, където си било, на леглото, продължавал да го вика и мислел да се обади в полицията, но тогава дошла Скарпета.
Във фоайето възрастна жена с бастун бавно пристъпваше по мрамора. Скарпета и Ед тичешком я подминаха и излязоха от сградата. Навън в тъмнината те завиха зад ъгъла и спряха точно под отворения прозорец на Лупано. Беше най-отгоре на сградата и от него струеше светлина. Скарпета се промуши през високия жив плет, чиито клонки се чупеха и я дращеха, и намери онова, от което се боеше. Тялото беше голо и изкривено, крайниците и вратът бяха разположени под неестествени ъгли, в мрака проблясваше кръв. Тя натисна с два пръста сънната артерия, не усети пулс. Положи тялото по гръб и започна изкуствено дишане. Когато вдигна очи, избърса кръвта от лицето и устните си. Виеха сирени, примигваха сини и червени лампи на полицейски коли, които се приближаваха по „Ийст Бей“. Тя се изправи и отново мина през плета.
— Ела тук — обърна се тя към Ед. — Погледни и ми кажи дали е той.
— Мъртъв ли е?
— Просто погледни.
Ед мина през плета и след малко се върна.
— Мили боже! — възкликна той. — О, не, господи!
— Той ли е? — попита тя и Ед кимна утвърдително.
Подсъзнателно се разтревожи, че току-що му бе правила изкуствено дишане без защита.
— Преди да ти се обади за поршето, ти къде беше?
— Седях на бюрото си. — Ед беше уплашен, очите му се стрелкаха насам-натам. Потеше се, облизваше устни и преглъщаше често.
— Някой друг влизал ли е в сградата по това време или малко преди да ти се обади?
Завиха сирени, когато полицейските коли и една линейка спряха на улицата. Червените и сините светлини осветяваха лицето на Ед.
— Не — отвърна той.
Освен няколко от живущите в сградата не беше виждал никого.
Затръшване на врати, разговори по радиостанциите, ръмжене на дизелови двигатели. Полицаи и санитари излизаха от колите.
— Портфейлът ти е на бюрото — каза Скарпета. — Навярно си го извадил, а после той ти се е обадил. Права ли съм? — После се обърна към един цивилен полицай. — Насам. — И посочи към плета. — Паднал е оттам. — Махна с ръка към светещия отворен прозорец на последния етаж.