— Вие ли сте новият съдебен патолог? — Детективът я погледна, не беше съвсем сигурен.
— Да.
— Обявихте ли смъртта му?
— Това е работа на Холингс.
Детективът тръгна към храстите, а тя потвърди, че мъжът, по всяка вероятност Лупано, е мъртъв.
— Ще ми трябват показанията ви, така че не си тръгвайте — извика й той.
Храстите пращяха и шумоляха, докато той си пробиваше път през тях.
— Не разбирам какво общо има портфейлът ми — каза Ед.
Скарпета се дръпна, за да могат санитарите да минат с носилката и оборудването. Те тръгнаха към другия ъгъл на сградата, за да заобиколят плета.
— Портфейлът ти е на бюрото, а вратата е отворена. Често ли го оставяш така? — попита тя.
— Може ли да поговорим вътре?
— Да дадем показания на онзи следовател — каза тя. — После ще говорим вътре.
Скарпета забеляза, че някой върви към тях по тротоара, жена по халат. Жената й се стори позната, после видя, че е Роуз. Скарпета бързо й препречи пътя.
— Не идвай насам — спря я.
— Сякаш има нещо, което не съм виждала. — Роуз погледна към осветения отворен прозорец. — Там е живял, нали?
— Кой?
— Какво друго да очакваш след случилото се? — отбеляза тя, като кашляше и се задъхваше. — Какво му остана?
— Въпросът е защо точно сега.
— Може би заради Лидия Уебстър. Само за нея говорят по новините. И двете знаем, че е мъртва — рече Роуз.
Скарпета слушаше и се питаше за очевидното. Защо Роуз предполагаше, че Лупано ще се разстрои от смъртта на Лидия Уебстър? Защо Роуз знаеше, че е мъртъв?
— Беше много самоуверен, когато се срещнахме — каза Роуз, като се взираше в тъмните храсти под прозореца.
— Не знаех, че си го срещала.
— Само веднъж. Не знаех, че е той, докато Ед не ми каза. Разговаряше с Ед в кабинета му, когато го видях преди доста време. Стори ми се грубоват. Мислех, че е техник, не знаех, че е треньорът на Дрю Мартин.
Скарпета погледна към тъмния тротоар, забеляза, че Ед говори с детектива. Санитарите товареха носилката в линейката, бурканът й светеше, а полицаите оглеждаха района с фенерчета.
— Дрю Мартин беше единственият шанс в живота му. Какво друго му оставаше? — продължаваше да говори Роуз. — Вероятно нищо. Хората умират, когато не им остане нищо. Не го обвинявам.
— Хайде. Не бива да стоиш тук в тази влага. Ще те изпратя до вас — предложи Скарпета.
Те завиха зад ъгъла на сградата и видяха Хенри Холингс, който слизаше по предното стълбище. Той не ги погледна, вървеше бързо и целеустремено. Скарпета видя как той изчезна в мрака покрай стената към морето, в посока към булевард „Ийст Бей“.
— Дошъл е тук преди полицията? — учуди се Скарпета.
— Живее на пет минути оттук — обясни Роуз. — Има прекрасна къща край парка „Батъри“.
Скарпета се взираше в посоката, накъдето тръгна Холингс. На хоризонта отвъд пристанището два осветени кораба приличаха на играчки „Лего“. Времето се изясняваше, надзъртаха няколко звезди. Тя не спомена на Роуз, че съдебният лекар на окръг Чарлстън току-що беше подминал труп и не си бе дал труда да го погледне. Не беше обявил смъртта му. Не беше направил нищо. В сградата тя се качи на асансьора с Роуз, която трудно прикриваше неохотата си Скарпета да е с нея.
— Добре съм — заяви Роуз, застанала на отворената врата, за да задържи асансьора. — Веднага ще си легна. Сигурна съм, че хората навън искат да говорят с теб.
— Случаят не е мой.
— Хората винаги искат да говорят с теб.
— След като се уверя, че си се прибрала у дома.
— Понеже си тук, сигурно той е предположил, че ще се погрижиш — каза Роуз, когато вратите се затвориха и Скарпета натисна копчето за нейния етаж.
— Говориш за Холингс. — Макар Скарпета да не го беше споменала, нито изтъкнала факта, че той необяснимо си беше тръгнал, без да си свърши работата.
Роуз беше твърде задъхана, за да говори, докато вървяха по коридора към нейния апартамент. Тя се спря пред вратата и потупа Скарпета по ръката.
— Отключи вратата и ще си тръгна — каза Скарпета.
Роуз извади ключа си. Не искаше да отваря вратата, докато Скарпета стоеше там.
— Влез — настоя Скарпета.
Роуз не го направи. Въпреки неохотата й, Скарпета не отстъпваше. Накрая взе ключа от Роуз и отвори вратата. Два стола бяха приближени към прозореца, който гледаше към пристанището, а между тях на една маса имаше две винени чаши и купичка с ядки.